Джордж Мартин - Пясъчните крале

Той се засмя и я прегърна.

— Не — отвърна, — но те хванах. Откога моят ангел се закача?

— О, Бранд — отвърна тя. — Съжалявам. Само си играех. Щях да дойда при теб сама. — Опитваше се да изглежда нацупена, но въпреки това на устните й разцъфна лека усмивка.

Той я привлече към себе си и притисна странната й хладнина към горещото си тяло. Този път нямаше съпротива. Крехките й ръчички го обгърнаха, докато я целуваше.

Реещи се във въздуха, голи, двамата се съединиха и Бранд почувства нежното погалване на крилете й.

Когато свършиха, Бранд отиде при шкафчето, за да се облече. Ангелът се рееше наблизо, помръдваше съвсем лекичко с криле; малките й гърди все още бяха обагрени в златисто.

— Толкова си хубав — каза му, докато той навличаше унилия черен комбинезон. — Защо се криеш, Бранд? Защо не останеш като мен, за да мога да те виждам?

— Човешки работи, ангеле мой — отвърна той, заслушан разсеяно в бъбрежа й. Беше чувал всичко това и преди. Подметките му изтракаха с метален звън, когато го притеглиха към пода.

— Бранд, ти наистина си много хубав — продължи да нашепва ангелът, но той й кимна небрежно в отговор. Само ангелите му казваха подобни неща. Бранд наближаваше трийсетте, но изглеждаше по-възрастен, с насечено от бръчки широко чело, тънки устни, извити по навик надолу, черни очи под надвисналите вежди и коса, която се къдреше като броеница от букли.

След като се облече, той помисли за миг, после отключи малката метална кутия, прикачена за стената на шкафчето. Вътре беше медальонът. Извади го и го погледна внимателно. Хладният диск от шлифован черен кристал изпълваше дланта му разпръскваше безброй сребристи отражения. Дебелата верижка от сребърни брънки се нагъваше и извиваше във въздуха, сякаш беше метална змия.

Той си припомни старите дни, когато имаше гравитация. По онова време верижката беше тежка, а кристалният камък я подръпваше надолу. И въпреки това той не я сваляше никога, както Мелиса носеше нейния двойник. Би искал да я носи и сега, но в безтегловност тя само му създаваше неудобства. Лишена от привичната си тежест, верижката отказваше да виси прилежно на врата му и вместо това непрестанно се оплиташе.

Накрая въздъхна, нахлузи я на шията си, повдигна кристала към брадичката си и омота верижката двойно. Когато приключи, медальонът приличаше по-скоро на колие. Не беше никак удобно. Но повече от това не можеше да направи.

Ангелът го наблюдаваше мълчаливо, потръпваше едва забележимо. И преди бе присъствала на играта с черния кристал. Понякога той лежеше с часове в хамака, а медальонът се рееше бавно пред него. Когато надзърташе в черните дълбини на кристала, запленен от множеството отблясъци, лицето му помрачняваше и тогава започваше да се държи грубо. В такива случаи тя гледаше да го избягва, за да не я нахока.

Но сега медальонът бе на шията му.

— Бранд — рече ангелът, докато той посягаше към таблото на вратата. — Бранд, може ли да дойда с теб?

Той се поколеба.

— По-късно, ангел мой — отвърна. — Когато дойде бързият приятел, тогава ще те повикам, обещавам. Но сега остани да си почиваш тук долу, ясно? — И й се усмихна пресилено.

Тя се нацупи и въздъхна:

— Е, добре.

Отвън започваше къс коридор от сивкав метал, ярко осветен, с херметически затворения люк на шлюза към машинното в единия край и вратата за мостика в другия. Още няколко плъзгащи се врати като неговата нарушаваха спартанската монотонност, товарни отсеци, щитогенераторни помещения, каютата на Роби. Бранд тръгна право към мостика.

Роби седеше пристегната с колани пред централния пулт и отегчено разглеждаше редиците екрани и скенери. Беше ниска, закръглена, с високи скули, зелени очи и късо подстригана кестенява коса. Дългите коси винаги създаваха проблеми в безтегловност. Ангелът, разбира се, имаше дълга коса, но пък тя бе само един ангел.

Роби го посрещна с малко тревожна усмивка. Бранд не й отвърна. Беше самотник по натура, единствено обстоятелствата го бяха принудили да вземе партньор на борда, за да може да завърши преустройството. С нейни пари бяха платени инсталираните нови екрани.

Той седна на второто кресло и се завърза с коланите.

— Аз поемам. — Спря и премигна. — Курсът е променен. — И я погледна.

— Имаше рояк светулки — отвърна Роби и отново опита с усмивката. — Смених програмата. Не са много далече от нашия път. Около половин стандартен час.

Бранд въздъхна.

— Виж, Роби. Това не е преследване. — Ръцете му се движеха над таблото, въвеждаха нови команди за повечето скенери. — Ние не сме ловци на глави, ако не си забравила. Отиваме до звездите и ще се върнем обратно. Никакви отклонения.