Клифърд Саймък: Смажи лагерите си с кръв

Така че аз си създадох мой собствен герой — мекушав и доста бездарен учен. За да компенсирам това, аз го дарявам с магически меч. Но дори с него той се справя твърде несръчно. За мене този трогателно безпомощен учен, който почти винаги се затруднява да извади или да пъхне меча в ножницата си, е много по-реален и извикващ много повече съчувствие (и затова много по-лесно се пише за него), отколкото би бил стандартният, с огромни пестници войн, към когото аз бих чувствал известна неприязън.

Творбите ми силно са повлияни от пейзажа на югозападен Уисконсин — земя на остри хребети и дълбоки каньони, където прекарах детството си. Много от разказите ми са поставени в тази среда и много от хората, които познавам там, съм използвал за главни герои. Понякога се чувствам притеснен от факта, че толкова много съм използвал земята, която познавах като момче, но за да успокоя съвестта си, аз си казвах, че така поне стъпвам на сигурна основа. Почти в началото на писателската си кариера научих, че тези пасторални сцени всъщност представляват доста ефектен контраст на извънземните същества и събития, които поставям в такава обстановка.

Трябва също да призная вината си и за това, че толкова много използвам роботите — не толкова роботи, колкото човешки сурогати. Дженкинс в моите разкази за Града е издънка на човешката раса и нещо повече — той е въплъщение на най-хубавите качества в човека, на човека такъв, какъвто би трябвало да бъде и какъвто почти никога не е. Същото важи и за Ричард Дейниъл — роботът, който е основната фигура н разказа „Всички капани на земята“, включен в този сборник.

А сега — най-трудната част! Какво постигнах или какво се опитах да постигна? Намирам това за безполезен и притеснителен въпрос. Щях да се справя по-добре, ако пишех за работата на някой друг. Не мога сам да си бъда съдник.

Струва ми се, че цялостно погледнато, маниерът ми на писане не е натрапчив и в творчеството ми има твърде малко насилие. Съсредоточил съм се върху хората, а не върху събитията. В много от случаите тонът ми е оптимистичен. Интересуват ме повече човешкото сърце и мисли, отколкото човешките постижения. На места съм се опитал да говоря в полза на приличието, на състраданието и на разбирането, но не само в общочовешки, а в космически смисъл. На моменти съм се помъчил да противопоставя човека на безбрежността на времето и пространството. Винаги ме е интересувал въпросът за това накъде сме се отправили ние като раса и каква е нашата мисия в цялостния план на света, ако имаме такава мисия. Общо взето, аз вярвам, че имаме и че може би мисията ни е важна.

Ето защо този мой труд по собствената ми преценка представлява малък принос към научната фантастика. Той разбира се е съвсем дребна частица от общото. Моите колеги-писатели са направили много по-обемни и по-значителни приноси към жанра.

Този сборник доста добре представя основните черти в моето творчество, показвайки до известна степен прогреса в писателските ми способности и в мисленето ми. Има много други разкази, за които ми се иска също да бяха включени, но просто поради икономичността в издателската практика това не бе възможно. Благодарен съм на издателя за това, че не ме принуди да включвам някои от наистина ужасните образци от по-ранните ми години като писател — разказа, които сътворих, когато още се учех да пиша.

„Дезертьори“ и „Уютно гнезденце“ са от поредицата разкази за Града. В представите си гледам на тях като на водораздел между първите години на чирачеството ми и по-късния период на изграждането ми като творец. От тогава насам в повечето случаи по-скоро аз управлявам писателските си способности, отколкото да им се оставям да ме тласкат насам-натам, опитвайки се да намеря себе си като писател. Имаше още много неща, които би трябвало да усвоя в писането (вярвам, че и сега има още много), но днес вече притежавам известно усещане за посоката, в която искам да се движа и понятие за това как би трябвало да го постигна.

В разказа „Схватка“ главният герой е вестникар. И аз на времето бях вестникар. Тогава обикновено главният герой в разказите ми беше някой репортер. С това разбира се аз все още опипвах в тъмното, за да намеря своята роля като писател, тръгвайки по царския път и изграждайки такива главни герои, които познавах най-добре. Все още използвам по някой вестникар като действащо лице, но вече не така често и не по същите причини.

„Големият преден двор“ разказва за първия контакт с извънземни същества и е навярно най-добрият пример за такъв разказ, написан от мен. Действието се развива сред жителите на един малък град. Тук присъства пасторалният контраст, за който споменах по-рано в предговора.

Читать дальше