Клифърд Саймък: Смажи лагерите си с кръв

Чукането се повтори.

Уебстър се наведе, щракна ключа и планините изчезнаха. Стаята отново си беше стая. Зад високите прозорци тъмнееше, а огънят се бе превърнал в мъничко, розово, трепкащо пламъче сред пепелта.

— Влез — каза Уебстър.

Дженкинс отвори вратата.

— Вечерята е сервирана, сър — рече той.

— Благодаря — отвърна Уебстър и се надигна бавно от стола си.

— Вашето място, сър, е начело на масата — каза Дженкинс.

— А, да — рече Уебстър. — Благодаря, Дженкинс. Много ти благодаря, че ме подсети.

Уебстър стоеше на широкия космодрум и гледаше изчезващата в небето фигура, изпускаща червена, искряща диря върху зимния, ярък небосклон.

Дълго след като фигурата се изгуби, Уебстър стоя там, стиснал с ръце перилата пред себе си, и продължаваше да се взира в небето.

Устните му трепнаха и той промълви нечуто: „Сбогом, сине“.

Постепенно Уебстър се върна към заобикалящата го действителност. Усети движението на хората по космодрума, видя пистата за приземяване, която изглеждаше безкрайна и стигаше чак до хоризонта, изпъстрена тук-там с гърбици, които всъщност бяха космически кораби, очакващи да бъдат изстреляни. Близо до един хангар работеха снегорини и разчистваха снега от предната вечер.

Уебстър усети тръпки и си помисли, че е някак странно, защото беше обед и слънцето грееше ярко. После потрепери отново.

Той бавно се извърна от перилата и тръгна към административната сграда. За един кратък умопомрачителен миг Уебстър усети страх — безпричинен, смущаващ страх от тази ивица железобетон, която представляваше пистата. Страх, който го разтърси душевно, и той повлече крака към вратата на чакалнята.

Към него се приближи някакъв мъж с дипломатическо куфарче в ръка, а Уебстър се загледа в него. Горещо си пожела човека да не го заприказва.

Мъжът не го заговори, почти не го погледна и отмина. Уебстър почувства облекчение.

Ако бе вкъщи сега, казваше си той, щеше да е привършил обеда си и да се готви за своята следобедна дрямка. Огънят гори в камината, пламъците играят, а светлината се отразява от ръжена и саджака… Дженкинс му донася ликьора, размеря една-две приказки с него… просто така, за да завърже някакъв разговор…

Уебстър забърза към изхода, ускорявайки крачка. Час по-скоро искаше да се махне от голата и студена пустош на космодрума.

Странно, как му бе домъчняло за Томас! Беше естествено разбира се, че му е неприятно, задето той заминаваше. Но бе напълно неестествено това, че в последните минути Уебстър усети в него да се надига такъв ужас… Ужас от пътуването в космоса, ужас от чуждата планета Марс…макар че Марс едва ли можеше да се нарече чужда планета сега. Повече от един век тя бе позната за земляните. Бяха се борили с нея, живели на нея, а някои от тях бяха успели да я обикнат.

Само с крайно усилие на волята Уебстър успя да се сдържи в онези последни минути преди старта да не изтича по пистата и да не завика на Томас да се връща, да не отива…

А това, разбира се, изобщо не беше редно. То би било срамен и унизителен ексхибиционизъм — нещо, което никой Уебстър не правеше.

В края на краищата, каза си той, едно пътуване до Марс сега не е кой знае какъв риск — вече не. Имаше дни, когато бе рисковано, но тези дни са отминали завинаги. Той самият на младини бе пътувал до Марс и бе останал там цели пет години. Това беше (Уебстър се стресна, когато се замисли) преди тридесет години.

Шумът и бръмченето във фоайето го удариха сякаш в лицето, когато роботът му отвори вратата… и в този шум се открояваше някакъв тон, който почти означаваше ужас. Миг-два Уебстър се поколеба, после влезе вътре. Вратата зад него безшумно се затвори.

Той се упъти към едно кресло в ъгъла на помещението като вървеше покрай стената, за да не застава на пътя на другите. Седна и се отпусна, потъвайки дълбоко в дунапреновата обвивка, наблюдавайки забързаното човечество, което се тълпеше във фоайето.

Хора, говорещи високо, устремили се нанякъде… хора със странни, враждебни лица. Непознати… всички до един. Не познаваше никого. Хора, които се бяха запътили за разни места, заминаващи за различни планети, нетърпеливи преди полета, тревожно премислящи последните подробности. Хора, които сновяха нагоре-надолу…

В тълпата изведнъж се открои познато лице. Уебстър се привдигна в креслото и извика: „Дженкинс!“, но после съжали за постъпката си, макар че никой не бе забелязал.

Роботът се упъти към него и когато го доближи, спря.