Клифърд Саймък: Смажи лагерите си с кръв

„Хубаво беше тогава“, помисли си Хенк за спомена, изплувал от мъглата на миналото. Обаче не бе по-хубаво от настоящия момент, с колата, която се носеше по билото и целият свят, прострян в краката му и огрян от луната. Различно беше може би, но не и по-хубаво от сегашния миг.

Пътят изостави билото на височината и заизвива надолу по стръмнината към долината. За секунда на слабата светлина от фаровете се мярна заек, който заподскача през шосето. Високо в нощното небе някаква невидима птица изписука и това бе единственият звук, освен тракането и пърпоренето на модел „Т“.

Колата се понесе из долината, но тук луната често се губеше зад клоните на дърветата в гората, която стигаше чак до пътя.

Сетне изведнъж автомобилът се отклони от шосето и под гумите му изскърца чакъл. Отпред се виждаше огромна и тъмна фигура. Колата спря и Хенк застана нащрек — той знаеше къде се намира.

Модел „Т“ се бе върнал отново пред танцувалния салон, но вече нямаше нито вълшебство, нито светлини, нито хора. Паркингът беше празен. В тишината, която последва, след като автомобилът изгаси мотора си, Хенк долови шума на шуртящата вода, извираща от хълма и пълнеща дървеното корито.

Внезапно го обзе злокобно предчувствие. Тук бе така самотно и изоставено, както можеше да се случи само с много свидно и познато място, когато всички хора го напуснеха. Той неохотно се размърда и слезе от колата. Застана до нея облегнал се с ръка на бронята, чудейки се защо модел „Т“ бе дошъл тук и защо той, Хенк, бе слязъл от него.

От тъмните сенки пред главния вход на танцувалния салон се отдели неясна и сгърбена фигура.

— Ти ли си, Хенк? — попита глас.

— Аз съм — отвърна Хенк.

— Господи — рече гласът, — къде отидоха всички?

— Не зная — каза Хенк. — Бях тук преди две вечери. Тогава имаше много хора.

Фигурата се приближи.

— Не ти ли се намира нещо за пиене? — рече тя.

— Разбира се, Върдж — отвърна Хенк, защото сега вече знаеше чий е този глас. — Имам нещо за пийване.

Той бръкна в джоба си, извади бутилката и я подаде на Върдж. Върдж я взе и седна на стъпалото на автомобила. Не пи веднага, а просто държеше бутилката с две ръце.

— Как я караш, Хенк? — попита той. — Господи, от кога не съм те виждал?!

— Добре съм — отвърна Хенк. — Вятърът ле отнесе към Уилоу Бенд и просто останах там. Знаеш ли Уилоу Бенд?

— Бил съм там веднъж. Просто съм минавал, но не съм спирал или нещо такова. Щях да спра, ако знаех, че ти си там. Съвсем бях изгубил дирите ти.

Имаше нещо, което Хенк бе чувал за симпатягата Върдж, и реши, че е редно да му го каже, но за нищо на света не можеше да си спомни какво бе то. Така че в крайна сметка нищо не му каза.

— Не ми провървя много — рече Върдж. — Не стана това, което очаквах. Джанет почина и ме остави сам, а после аз се пропих и загубих бензиностанцията. Сетне се залавях с различни работи, но не можах да се установя на едно място. За нищо свястно не успях да се закача.

Върдж отпуши бутилката и пи.

— Добро е — рече той, подавайки я обратно на Хенк.

Хенк също пи, седна на стъпалото до Върдж и постави бутилката помежду им.

— Известно време имах един максуел — обади се отново върдж, — но май го изгубих. Забравих къде съм го оставил. Търсих навсякъде.

— Нямаш нужда от твоя максуел, Върдж — каза Хенк. — Аз притежавам този модел „Т“.

— Господи, тук е толкова самотно и пусто! — рече Върдж. — Не мислиш ли?

— Да, пусто е. Ето, пийни още. Ще измислим какво ще правим.

— Няма смисъл да седим тук — каза Върдж. — Трябва да отидем с другите.

— Най-добре да видим колко бензин има — предложи Хенк. — Не зная колко е останало в резервоара.

Той отвори предната врата, бръкна под седалката и затърси сондата, та да провери нивото на горивото. Намери я и отвъртя капачето на резервоара. Порови из джобовете си търсейки кибрит, за да освети отвестието.

— Хей — рече Върдж, не пали кибрит близо до резервоара. Ще ни хвърлиш във въздуха като нищо. В задния си джоб имам фенерче. Виж го дали работи.

Батериите бяха изтощени, но все пак светеше, макар и слабо. Хенк пъхна сондата в резервоара и я издърпа, когато тя докосна дъното, придържайки палеца си в точката отбелязваща горния край на резервоара. Пръчицата бе влажна почти до пръста му.

— Пълен е почти до горе — рече Върдж. — Кога си зареждал за последен път?

— Изобщо не съм го зареждал!

Симпатягата Върдж бе порядъчно впечатлен.

— Ама тая тенекиена кранта — рече той, — почти не гълта бензин!