Клифърд Саймък - Смажи лагерите си с кръв

Бред затвори бирарията рано. Нямаше къде другаде да отиде, освен да се прибере вкъщи. Обаче откакто умря милият Баунс, изпитваше страх да остава у дома. Баунс наистина му липсваше. Двамата се бяха разбирали направо отлично повече от двадесет години, но сега след като старото куче вече го нямаше, къщата бе някак самотна и пуста.

Той вървеше по мръсния, черен път в края на града, ровейки с крака в праха и подритвайки буците пръст. Беше вече нощ, а бе почти толкова светло, колкото през деня. Над върховете на дърветата се виждаше пълната луна. Самотните, откъслечни църкания на щурците оповестяваха края на лятото. Вървейки по пътя, той си припомни онзи модел „Т“, който имаше, когато бе още млад и зелен и как бе прекарвал часове под сайванта, преслушвайки мотора й, макар един господ да знаеше, че колите модел „Т“ изобщо нямаха нужда от преслушване. Беше такава проста машинария, за каквато човек не би могъл и да мечтае дори. И въпреки известна техническа отмъстителност, тя бе най-вярната кола, която някога бе съществувала. Закарваше те някъде си, после те връщаше и това бе всичко. А и в онези дни какво повече можеше да иска човек? Калниците й тракаха, твърдите й гуми подскачаха по неравния път, понякога, на баир, не искаше да запали, но ако човек знаеше как да се отнася към нея и как да я помоли, тя никога не му създаваше главоболия.

Това бяха дните, в които всичко бе така просто като един модел „Т“.

Тогава нямаше нито данъци върху дохода (обаче като се замислеше по този въпрос, той установяваше, че за него лично данъкът върху дохода никога не бе представлявал голям проблем), нито социално осигуряване, което ти отнемаше част от заплатата, нито лицензи за това или за онова, нито закони, повеляващи дадена бирария да бъде затворена в определен час… Тогава се живееше лесно. В онези дни човек просто се справяше по възможно най-добрия начин и никой не му казваше какво трябва да прави, нито пък се опитваше да му пречи.

Изведнъж осъзна, че буртенето на модел „Т“ все повече и повече се усилва, макар че той сигурно бе погълнат твърде много от мислите си и не бе обърнал внимание в началото. Сега обаче, ако съдеше по звука, колата сигурно беше точно зад него и макар да знаеше, че е само плод на въображението му, той осъзна все пак, че звукът бе толкова естествен и толкова наблизо, че трябваше да отскочи встрани, за да не бъде блъснат от автомобила.

Колата се изравни с него и спря. Стоеше там, истинска като самия живот и всичко си й беше на мястото. Дясната предна врата (всъщност единствената врата отпред, тъй като отляво нямаше) щракна и се отвори… просто се отвори сама, защото в колата нямаше никой. Това, че вратата се отвори сама изобщо не го изненада. Доколкото си спомняше, никой, който притежаваше модел „Т“, не можеше да задържи предната врата да не се отваря. Ключалката й бе най-обикновена и всеки път, когато автомобилът подскачаше (а много рядко имаше случай, в който той да не подскача, предвид състоянието на пътищата по онова време, твърдостта на гумите и устройството на амортисьорите)…та всеки път, когато колата подскачаше, проклетата предна врата се отваряше.

Този път обаче (след всичките тези години) в начина, по който тя се отвори, имаше нещо по-особено. Имаше сякаш някаква покана… вратата не зейна бездушно, а се отвори с апломб, като че ли го подканяше да влезе вътре.

И така той влезе в колата и седна в свободната предна седалка отдясно. Веднага щом влезе, вратата се затвори и автомобилът потегли, продължавайки пътя си. Той започна да се примъква към шофьорското място, защото там нямаше никой. Наближаваше завой и някой трябваше да насочи колата така, че да вземе завоя. Ала преди да успее да докосне волана, автомобилът зави така, както би го направил с шофьор зад кормилото. Той седеше слисан и не посегна повече към волана, а завоят бе преодолян без каквото и да е колебание. Зад завоя се показа дълго и стръмно възвишение. Моторът здраво изрева, набирайки нужната скорост, за да изкачи стръмнината.

Най-смешното нещо, казваше си той, все още свит до кормилото, но не смеещ да го докосне, беше това, че знаеше пътя наизуст и по него нямаше нито завои, нито възвишения. Пътят беше съвсем прав около пет километра, преди да стигне до „Ривър Роуд“ и по него нямаше ни завой, ни чупка, а още по-малко пък възвишение. Обаче завой имаше и току-що бяха минали. Имаше и възвишение, защото колата изведнъж намали скоростта си, изкачвайки стръмнината и превключвайки на първа.