Дейвид Брин - Пощальонът

— О — спогледаха се някои от селяните и закимаха с разбиране, сякаш в отговора му имаше някакъв дълбок смисъл. Чу как повтарят думите му на стоящите по-далеч. — Намерил е нещата на пощаджията… следователно е станал…

Отговорът му сякаш ги успокои. Един по един те се пръснаха и се насочиха към масата. Малко по-късно Гордън осъзна колко важно събитие се е случило тук, зад капаците на прозорците и на светлината на лоените свещи, докато почти до пръсване се тъпчеше с великолепната храна.

„…Нашата клиника има в изобилие дезинфекционни и болкоуспокоителни средства. Чухме, че те липсват в Бенд и в бежанските центрове на север. Бихме искали да разменим някои от тях — наред с един контейнер дейонизиращ клей, от който също имаме в големи количества — срещу хиляда дози тетрациклин като превантивна мярка срещу избухналата на изток епидемия от бубонна чума. Освен това бихме желали да отглеждаме активна култура от мая за производство на баломицин, стига някой да е в състояние да дойде и да ни покаже как да го правим.

Също така отчаяно се нуждаем от…“

Кметът на Джилкрайст трябва да е бил много енергичен човек, щом бе убедил местния извънреден комитет да предложи подобна размяна. Макар нелогично и некоординирано, запасяваното представляваше един от основните фактори за Колапса. Гордън с удивление научи, ще по онова време, през първите две години на Хаоса, все още е имало здравомислещи хора.

Разтърка очи. Четенето на светлината на двете домашни свещи беше трудно. Открил бе, че не може да заспи върху мекия дюшек. Но проклет да е, ако заспи на пода след толкова много години мечти за точно такова легло в точно такава стая!

Малко преди това му бе прилошало. Цялата онази храна и домашна бира му бяха завъртели главата. Смътно си спомняше няколкото часа от празненството, докато накрая се довлече до приготвената за него стая.

На нощното му шкафче имаше четка за зъби и метална вана, пълна с гореща вода.

И сапун! В банята стомахът му се успокои и по тялото му премина топлина:

Гордън се усмихна като видя, че пощенската му униформа е изпрана и изгладена. Беше оставена на един от столовете. Скъсаните места, които той грубо бе закърпил, сега бяха грижливо зашити.

Не можеше да вини жителите на селцето, че не са изпълнили единственото му останало желание… нещо, без което бе изкарал толкова време, че почти не мислеше за него. Стига. Това място беше почти рай.

Докато лежеше завит със старите, но чисти чаршафи и чакаше да му се приспи, Гордън четеше част от кореспонденцията между двама отдавна мъртви мъже.

Кметът на Джилкрайст продължаваше:

„Освен това, местните банди на така наречените «оцеленци» ни създават големи грижи. За щастие тези егоисти са твърде големи параноици, за да действат заедно. Предполагам, че водят война не само срещу нас, а и помежду си. Но все пак наистина се превръщат в сериозен проблем.

Нашият шериф редовно е обстрелван от добре въоръжени хора във военно камуфлажно облекло. Тези идиоти несъмнено го смятат за «руска подлога» или някаква друга подобна глупост.

Започнали са да ловуват в широк мащаб и убиват всичко в горите, запасявайки се с месо. Нашите ловци се връщат отвратени от опустошенията, като често по тях се стреля без причина.

Зная, че искам прекалено много, но ако сте в състояние да отделите един взвод, бихте ли го изпратили тук да ни помогне да изкараме тези егоистични, запасяващи се бандити от малките им крепости? Може би една-две части на американската армия ще ги убедят, че сме спечелили войната и отсега нататък трябва да си сътрудничим…“

Остави писмото настрана.

Значи и тук е станало същото. Клишето „последна сламка“ се отнасяше за онази напаст „оцеленците“ — особено за последователите на Нейтън Холн, първосвещеникът на войнствената анархия.

Едно от задълженията на Гордън в опълчението бе да прочиства някои от онези малки шайки израснали в града главорези. Броят на укрепените пещери и колиби, които неговият взвод беше открил в прериите и по островчетата в езерата, бе невероятен… всички те бяха направени под въздействието на параноята през трудните десетилетия преди войната.

„Цялата ирония е в това, че нещата вървяха на оправяне. Депресията беше отминала. Хората отново имаха работа. Като изключим неколцината луди, изглеждаше, че за Америка и света настъпват нови дни.

Само дето забравихме на какво са способни неколцина луди, и в Америка, и по света.“