Сергей Лукяненко - Чужда болка

Каза го нарочно гласно, а не на ум. Затвори очи. Безполезен навик, от полузабравените детски години, когато хората още не можеха да виждат през клепачите си…

— С теб сме заедно от два месеца, Ден.

Два месеца. Или по-точно шейсет и четири дни. „Момиче, не сме ли се срещали с вас?“ Любопитен, преценяващ поглед. „Все още не!“

— Ти си странен, Ден.

Аха. Нищо ново. Не си първата която го забелязва. Този път пак дълго издържах. Шейсет и четири дни…

— Помниш ли какво направи в Майданек?

Помня. Изтървах си нервите, излязох от ролята. Нахвърлих се върху СС-овците с голи ръце. А играта се казваше „Въоръжено възстание“. Всички се ошашавиха…

— Какво мълчиш! Може би не обичаш играта!

Интересно, как е възможно — да не обичаш играта. Да не обичаш целия си живот, да не обичаш целия свят… Как е възможно…

— Да, не я обичам!

Той се изненада от думите си. А тя — не.

— Ден, защо не стреля по мен?

Той помръдна пръстите си, сякаш напипвайки нечия невидима ръка.

— Представих си как ти… как ще умреш. И ми стана страшно.

— Но това е Игра! Страхуваш се, че няма да сработи регенерационната система ли!

— А, не, това е невъзможно… А защо изобщо играем?

Тя присви очи, разглеждайки лицето му.

— А какво друго да правим?

Наистина. Да си даваш вид, че управляваш машини, които отдавна не се нуждаят от управление? Да седиш в лабораторията, опитвайки се да научиш човека да вижда, не само в инфрачервения, но и в ултравиолетовия спектър? Или да чакаш реда си за колонизирането на поредната планета? Там Играта ще се превърне в реалност…

— Не знам. Но как е започнала, Играта?

Тя сви рамене. Откакто хората са станали безсмъртни, вероятно. Играта — това е животът. Коя е основната черта на живота? Стремежът към убийство. Коя е основната черта на играта? Стремежът към убийство. В инсценировката на Пърл-Харбър, където водата ври, и за кой ли път потъват корабите, и падат пилотираните от камикадзе бомбардировачи. На Курската дъга, където танковете се спичат със земята и кръвта в плътна черна маса; в Хирошима, където отново и отново пламва огъня на атомния взрив…

Но нали някога, първия път, това не е било игра! Те не са можели да играят, умирали са наистина! В боя ги е водело нещо друго! Хвърляли са се върху бодливата тел на концлагерите, не защото това е било много интересно! И нали Ден почувства, почти успя да усети онова неизвестното, неразбираемото, когато в прекрасната инсценировка на „Майданек“ гледаше ситите, охранени СС-овци, пребиващи деца… Той се хвърли напред, не защото искаше да развали играта или да бъде оригинален. Просто не можеше по друг начин. Той почти беше разбрал! А те не искат или не могат да разберат. Прекалено дълго бе продължила играта.

Ден я погледна. И прочете в очите й това, което съвсем не е нужно да се казва с думи.

„Играта — това е животът. Докато играеш живей, живей докато играеш. Не боли — болката е в твоя власт. Не е страшно — умирал си стотици пъти и също толкова пъти си възкръсвал. Убивай! Това е само игра! Весело е! Машините, които са по-умни от теб ще възкресят тленното ти тяло, ще го върнат на мястото му, ще поставят в ръцете ти ново оръжие. Играй! Не ти и е провървяло сега — ще ти провърви следващия път! Кой иска да бъде Чингис Хан? Кандидат за ролята на Хитлер, бързо! Екипажът на «Енола Гай»? Играем! Майданек, Освиенцим, Хатин, Сонгми? Играем!“

Тя стана от масата. Косите и с цвят на гъст мед се разсипаха по раменете, бялата й рокля — знаме на несъстояла се капитулация — очерта фигурата й.

— Аз отлитам сутринта, Ден. Извикай кола в седем, бъди така добър.

Добър. Бъди добър… Тя тръгна към дъното на градината, обърна се.

— Ще спя в шезлонга. А ти си глупак, Ден. Играта е единственото, което придава смисъл на живота. Тя е в кръвта ни…

Студеният метал, забравен от нея на масата изгори ръката му. Той хвана бялата рокла в полукръга на мушката. Задържа дъха си. И натисна спусъка.

Факелът пламна в нощта, освети градината и къщата от дървени трупи, и посипаните с пясък пътечки… Той остана в креслото, докато земята до черната купчинка пепел не се размърда. Появи се тъпата муцуна на реанимационния робот. Допълзя… Миг — и машината се превърна в половин тон разтопено желязо. Той направи няколко крачки в градината и се разсмя:

— Игра? Наистина! Да играем тогава!

Вторият робот долетя след шест минути, планирайки иззад дърветата… Той се прицели, стреля, произнасяйки като аксиома:

— Нито един робот няма да причини вреда на човека. Да играем!