Л. Смит - Яростта (Книга трета)

— Мисля, че да. — Отправи й тайна собственическа усмивка. — Още в началото казах на Стефан, че е егоистично от негова страна да не те сподели. Както знаеш, братята трябва да си поделят всичко.

— Не това имах предвид.

— Нима? — усмихна се отново Деймън.

— Не — рече Стефан. — Аз не разбирам и не виждам защо трябва да ме молиш да си сътруднича с него. Той е зъл. Елена. Той убива за удоволствие, не притежава никаква съвест. На него не му пука за Фелс Чърч — сам го каза. Той е чудовище…

— Точно сега той е много по-отзивчив от теб — прекъсна го Елена. Пресегна се към ръката на Стефан, търсейки начин да достигне до сърцето му. — Стефан, аз се нуждая от теб. А ние двамата се нуждаем от него. Не можеш ли да го приемеш? Стефан, наистина ли искаш твоят брат завинаги да остане твой смъртен враг? — додаде, когато той не отговори.

— А ти наистина ли мислиш, че той иска да бъде нещо друго?

Елена се втренчи в преплетените им ръце, сетне отмести поглед към извивките на тавана и сенките. Остана мълчалива за миг, а когато заговори, гласът й бе много тих.

— Той ме спря, когато исках да те убия.

Усети как у Стефан се надигна гняв, който постепенно се стопи. Нещо като поражение се прокрадна в него и той сведе глава.

— Истина е — призна. — А и кой съм аз, че да го наричам зло? Направил ли е нещо, което да не съм сторил и аз?

Трябва да поговорим, помисли си Елена. Ненавиждаше тази себеомраза, която го изпълваше. Но сега не беше нито мястото, нито времето за това.

— Значи си съгласен? — попита тя колебливо. — Стефан, кажи ми какво мислиш!

— Точно сега мисля, че ти винаги постигаш своето. Защото е така, нали, Елена?

Тя надникна в очите му и видя колко разширени са зениците му. Само тесен пръстен зелено се очертаваше по краищата им. В тях вече нямаше гняв, а само умора и горчивина.

Но аз не го правя само за себе си, опита се да се убеди тя, изтласквайки от съзнанието си сянката на съмнението. Ще ти го докажа, Стефан, ще видиш. За пръв път не правя нещо само за моя лична изгода.

— Тогава си съгласен? — попита Елена тихо.

— Да. Аз… Съгласен съм.

— И аз съм съгласен — заяви Деймън и протегна ръка с пресилена любезност. Сграбчи ръката на Елена, преди тя да успее да каже нещо. — Всъщност изглежда и тримата постигнахме горещо съгласие.

Недей, помисли си Елена, ала в този миг, докато стояха в студения полумрак на църковния балкон, тя чувстваше, че е истина — тримата бяха свързани, единни и силни.

Тогава Стефан издърпа ръката си. В последвалата тишина Елена чу звуците, идващи от църквата под тях. Все още имаше плач и от време на време долитаха викове, но като цяло суматохата стихваше. Тя погледна през прозореца и видя хора да прекосяват мокрия паркинг, движейки се между малките групи, надвесени над жертвите. Доктор Файнбърг сновеше от група на група, очевидно давайки медицински съвети. Ранените приличаха на пострадали от ураган или земетресение.

— Никой не е такъв, какъвто изглежда — рече Елена.

— Какво?

— Това каза Бони по време на възпоминателната служба. Беше изпаднала в един от нейните пристъпи. Смятам, че може да е важно. — Опита се да подреди мислите си. — Мисля, че в града има хора, които трябва да проучим. Като Аларик Залцман. — Разказа им накратко какво бе чула по-рано през деня в дома на Аларик. — Той не е такъв, какъвто изглежда, но не зная точно какъв е. Смятам, че трябва да го наблюдаваме. А тъй като очевидно аз не мога да се появявам на публични места, вие двамата ще трябва да го направите. Но не бива да позволите да ви заподозре… — Елена млъкна, когато Деймън бързо вдигна ръка.

Откъм дъното на стълбата се разнесе глас:

— Стефан? Горе ли си?

— Стори ми се, че го видях да се качва — обади се друг.

Приличаше на гласа на господин Карсън.

— Върви — изсъска едва чуто Елена към Стефан. — Трябва да изглеждаш колкото се може по-нормално, ако искаш да останеш във Фелс Чърч. Аз ще съм добре.

— Но къде ще отидеш?

— При Мередит. По-късно ще ти обясня. Върви!

Стефан се поколеба, но после заслиза надолу по стълбите.

— Идвам! — Но изведнъж се спря. — Няма да те оставя с него — рече решително.

Елена вдигна ръце в знак на отчаяние.

— Тогава и двамата вървете. Току-що се съгласи да си помагаме, нима сега се отмяташ? — обърна се тя към Деймън, който не помръдваше с непреклонно изражение.

Той за пореден път сви нехайно рамене.

— Добре. Само още нещо… гладна ли си?

— Аз… не. — Стомахът й се сви, когато осъзна какво я пита. — Не, не съм гладна.