Л. Смит - Яростта (Книга трета)

— Защо в гората? — попита единият от двамата мъже. Елена позна гласа, както и плешивата му глава. Беше господин Нюкасъл, директорът на гимназията. — Спомни си, че първите две жертви бяха намерени близо до гората — обади се другият мъж.

Дали беше доктор Файнбърг, зачуди се Елена. Какво правеше той тук? И какво правя аз тук?

— Не, има нещо повече от това — рече Аларик. Другите двама мъже го слушаха с уважение, дори страхопочитание. — Гората е свързана с всичко, случващо се тук. Те може би имат някакво тайно място там, леговище, където да се скрият, ако ги разкрият. И ако има такова, аз ще го намеря.

— Сигурен ли си? — попита доктор Файнбърг.

— Сигурен съм — отвърна Аларик кратко.

— И смяташ, че Елена е там — обади се директорът. — Но дали все още е там? Или ще се върне в града?

— Не зная. — Аларик направи няколко крачки, взе една книга от масичката за кафе, разтвори я и прокара разсеяно показалеца си по страницата. — Един от начините да разберем, е да наблюдаваме приятелките й. Бони Маккълоу и онова тъмнокосо момиче — Мередит. Има огромна вероятност те да са първите, които ще я видят. Обикновено така става.

— И след като я проследим до града? — попита доктор Файнбърг.

— Оставете това на мен — рече Аларик тихо, но твърдо. Затвори книгата и я остави обратно върху масичката с жест, в който имаше някаква обезпокоителна окончателност.

Директорът погледна часовника си.

— По-добре да тръгвам, службата започва в десет. Предполагам, че и двамата ще присъствате? — Спря се на път към вратата и нерешително се обърна назад. — Аларик, надявам се, че ще се погрижиш за това. Когато ти се обадихме, нещата още не бяха стигнали толкова далеч. Сега започвам да се чудя…

— Ще се погрижа за всичко, Брайън. Казах ти, остави нещата на мен. Нима предпочиташ да видиш името на гимназията „Робърт Е. Лий“ да се споменава във всички вестници не само като сцена на разиграла се трагедия, но и като „обитавана от духове гимназия в Бун Каунти“? Сборище на призраци? Училище, из което бродят възкръснали мъртъвци? Това ли е публичността, която би искал?

Господин Нюкасъл се поколеба, дъвчейки устната си, сетне кимна, но изражението му си оставаше нещастно.

— Добре, Аларик. Но го направи бързо и чисто. Ще се видим в църквата. Излезе и доктор Файнбърг го последва.

Аларик остана сам известно време, очевидно взирайки се в пространството. Накрая кимна и също излезе през предната врата.

Елена се качи бавно обратно по стълбите.

Какво означаваше всичко това? Чувстваше се объркана, сякаш се рееше на воля из времето и пространството. Трябваше да разбере кой ден е, защо се намира тук и защо се чувства толкова изплашена. Защо толкова силно усещаше, че никой не бива да я чуе или да я види?

Огледа таванското помещение, но не съзря нищо, което би могло да й помогне. Там, където доскоро бе лежала, имаше само матрак, одеяло… и малка синя тетрадка.

Дневникът й! Сграбчи го нетърпеливо, отвори го и зашари с очи по датите. Последните записани редове бяха от 17 октомври, ала това не можеше да й помогне да разбере днешната дата. Но докато четеше написаното, в съзнанието й изплуваха образи, които започнаха да се подреждат като наниз перли, оформяйки спомени. Тя се отпусна като омагьосана върху матрака. Отгърна в началото и зачете за живота на Елена Гилбърт.

Когато свърши, се чувстваше омаломощена, изпълнена със страх и ужас. Пред очите й танцуваха ярки точици. Толкова много болка имаше в тези страници. Толкова интриги, толкова тайни, толкова копнеж. Това беше историята на едно момиче, което се чувстваше изгубено в родния си град, сред семейството си. Което търсеше нещо… нещо, което все не можеше да достигне. Но не това бе причината за пулсиращата болка в гърдите й, която изсмукваше енергията от тялото й. Не заради това имаше усещането, че пропада, въпреки че седеше съвсем неподвижно. Причината за паниката бяха спомените.

Сега си спомняше всичко.

Мостът, бучащата вода. Ужасът, когато въздухът напусна дробовете й и вече нямаше нищо, освен вода, когато повече не можеше да диша. Неописуемата болка. И финалният миг, когато болката спря, когато всичко спря. Когато всичко… спря.

О, Стефан, толкова бях изплашена! Сега същият онзи страх се бе завърнал в нея. Как можа да се държи така със Стефан в гората? Как можа да го забрави, да заличи всичко, което бе означавал за нея? Какво я бе накарало да се държи по този начин?

Но тя знаеше. Дълбоко в съзнанието си знаеше. Никой не се съвзема, след като се е удавил като нея. Никой не се съвзема, никой не остава жив.