Л. Смит: Сенчести души (Книга шеста)

— Както и по-големият му брат, прекрасният Деймън.

Прехапа устни смутено. Доста време изтече, преди да продължи:

— Щях ли да се влюбя в Стефан, ако от самото начало знаех, че е вампир? Да! Да! Да! Щях да се влюбя, независимо от всичко останало! Но това промени много неща — промени и мен. — Пръстът на Елена се плъзна по нощницата й. — Разбираш ли, цялата работа е в това, че вампирите доказват любовта си, като си обменят кръв. Е, моят проблем бе… че споделях кръв и с Деймън. Не беше изцяло по мое желание, а защото той постоянно ме преследваше, денем и нощем.

Въздъхна.

— Деймън вечно ми повтаряше, че иска да ме превърне във вампир и в негова принцеса на нощта. Което означаваше, че ме искаше изцяло и само за себе си. Но аз нямах доверие на Деймън, освен ако не ми дадеше честната си дума. Това е едно от най-странните му качества — той никога не нарушаваше думата си.

Елена усети как устните й се извиват в странна усмивка, но сега тя заговори по-спокойно и по-плавно, почти забравила, че диктува на мобилния си телефон.

— Едно момиче, замесено с двама вампири… ами, доста е вероятно да се стигне до сериозни неприятности, нали? Така че може би си заслужих всичко, което ме сполетя. Аз умрях. Не просто „умрях“, както когато ти спре сърцето и после те съживят и ти се завърнеш пак в света на живите, за да им разказваш, че си видял Светлината. Аз отидох при Светлината. Аз умрях. И когато се завърнах сред живите — каква изненада! Бях превърната във вампир.

Деймън беше… мил с мен… или поне така ми се стори, когато за пръв път се събудих като вампир. Може би заради това все още изпитвам… чувства към него. Може би, защото той не се възползва от мен, въпреки че съвсем лесно можеше да го стори.

Като вампир обаче разполагах с време само за няколко неща. Успях да си спомня за Стефан и така да го заобичам още повече, особено след като вече бях съвсем наясно колко мъчително е било за него това мое преобразяване. Присъствах на заупокойната църковна служба, посветена на самата мен! Страхотно! Макар че всеки май би трябвало да го преживее. Научих още, че винаги, абсолютно винаги трябва да нося със себе си пръстен с лапис лазули, за да не се превърна в изпепелен вампир. Трябваше да се сбогувам с четиригодишната си сестричка Маргарет, да се видя с най-добрите си приятелки Бони и Мередит…

Сълзите се стичаха незабелязано по лицето на Елена. Но тя продължи да мълви:

— И тогава умрях отново. Умрях по начина, по който умират вампирите, когато не носят пръстен с лапис лазули на слънчева светлина. Не се разпаднах на пепел; бях само на седемнадесет. Но така или иначе, слънцето ме уби. Напускането ми на този свят беше почти… спокойно. Тогава накарах Стефан да обещае да се грижи за Деймън, и то завинаги. И мисля, че Деймън също се закле, макар и само мислено, да се грижи за своя единствен брат. И така умрях, прегърната от Стефан, и с Деймън до мен, докато бавно се отнасях, все едно че заспивах.

— А после засънувах разни неща, които сега не помня ясно. За да се стигне най-внезапно до онзи забележителен ден, когато всички се шашнаха, защото им заговорих чрез устата на Бони, която е медиум, бедничката. Вероятно всичко това бе свързано със съгласието ми да се нагърбя с ролята на дух, пазител на Фелс Чърч. Над нашия град бе надвиснала заплаха. Приятелите ми трябваше да се борят с нея и тъкмо когато се бяха отчаяли, че са загубили, аз бях изпратена отново в света на живите, за да им помогна. И след като войната беше спечелена, бях оставена с онези странни сили, които не разбирах. Но там беше и Стефан! И ние пак бяхме заедно!

Елена обви плътно ръце около себе си, все едно държеше Стефан, като си представяше топлата му прегръдка. Затвори очи. Дъхът й секна.

— Относно моите способности… да, нека ги обсъдим. Владея телепатия, която мога да упражнявам, ако и другият човек е телепат — каквито са всички вампири, но в различна степен, освен ако не споделят кръв с теб в това време. Имам и крила.

— Наистина — аз имам криле! И крилете имат сили, много сили, направо невероятни. Обаче съществува и един-единствен проблем: нямам никаква, дори най-бегла представа как точно трябва да се използват. Защото има нещо, което понякога долавям, ето като сега например, което се напъва да изскочи от мен, дори се опитва да накара устните ми да го назоват, като се старае да нагласи тялото ми в най-подходяща позиция. Това са Криле на защитата и това ми звучи като нещо, което наистина ще ни е от полза в това наше пътуване. Ала аз, за беда, дори не мога да си припомня как преди накарах крилете да работят — още по-малко мога да разбера как да използвам новите. Повтарям думите като идиот, обаче нищо не се получава.