Джордж Мартин - Бягащият ловец

Гриего се инатеше като магаре, опяваше му защо не бил имал по-добра осигуровка на последния си фургон. Изтъкваше, че Рамон го моли да довери екипировка на един сбъркан шибаняк, който последния път излязъл с перфектно добра машина и се върнал гол и три четвърти умрял без нищо, което да покаже за това. Преговорите минаха над кутии от бирата на Гриего, докато двамата не се натряскаха като задници и не си пяха стари песни. На заранта и двамата помнеха, че са направили сделка, но договорът беше пълна дивотия. Подписите им бяха на него обаче, така че Гриего се съгласи да заеме на Рамон един фургон при условие, че наемът за машината ще е половината от всеки приход, придобит от тура, плюс амортизацията. Ебаваше го, но на Рамон му беше все едно. Бездруго нямаше да изкара нищо от тази разходка. Това беше само първата част от плана. Забогатяването идваше след това.

Двете луни бяха изгрели, Голямото момиче високо в небето, докато Малкото момиче тъкмо започваше да наднича над хоризонта. Хладната им синкава светлина позволяваше да се хвърлят погледи към терена долу. Океано Тетрико беше като кафе в тъмното, но Рамон знаеше, че на дневна светлина водата ще е пищно зелена. Зимата в океана беше време за цъфтеж, точно обратното на сушата. Нещо свързано с нивата на окисляване, но за него това означаваше безкрайна равнина от малки зелени вълни, хапещ зимен въздух и мирис на сол и тиня. Сега извикваше във въображението си всичко това, сглобяваше света в ума си. Откакто бе напуснал Диеготаун, не изпитваше онова усещане за гадене. Умът му беше по-спокоен, по-ленив, по-малко като на куче, затворено в кучкарник. Точно в мигове като този беше цялата разлика. Фургонът му звънна и той отново насочи вниманието си към поредната от почти безкрайните малки ръчни корекции, нужни, за да лети возилото както трябва.

С един истински фургон, а не тази полуумряла буца тенеке, щеше да е стигнал до Сиера Фуего на един скок, но знаеше, че и да остави пулта и да легне да дремне, недоверието му към фургона все едно ще го държи буден. Някъде към полунощ прелетя над Фидлърсджъмп, насочи фургона на изток към неизсечените гори и закръжи над тях, докато не намери малка поляна, на която да кацне. Снегът беше толкова дълбок, че щеше да е трудна работа да отвори вратата, ако се канеше да излезе навън. Но вътре, с включената отоплителна система, беше все едно, че се е загърнал в хубаво вълнено одеяло в студена нощ. Сви се на леглото и заспа, замислен каква е разликата между изнудването и кожодерството.

Планът, след като най-сетне се бе оформил, беше прост. Манек и съплеменниците му бяха клечали скрити на тази планета много преди да дойдат хората. Бяха избрали мястото, където да скрият кошера си. Можеше дори да имат други кошери, разпръснати из планетата. И май имаха — Манек не беше ли споменал нещо такова? Рамон щеше да им предложи сделка — те споделят информацията си за минералните ресурси на планетата, а той, след като направи достатъчно пари, за да не изглежда странно, слага забранителни знаци на участъците, които обитават, за да останат тези места неразработени и никой друг проучвател да не се набута в тях. За да може това да свърши работа, трябваше да сложи много забранителни знаци. Тъй че трябваше да направи много пари. Всъщност трябваше да стане един от най-богатите хора в колонията, тъй че беше доста важно Манек и събратята му да му разкрият много богати находища.

Номерът, разбира се, бе там, че трябваше да каже всичко това на извънземните така, че да разберат каква е сделката и какви могат да са последствията, ако те просто го убият на място, вместо да го изслушат. Беше записал всичко — дати, координати, описания на извънземните и техните отношения с енье — а след това беше криптирал файла и го беше дал на Микел Ибрахим да го пази в чекмеджето със стария гравитационен нож на Рамон. Микел беше доказал, че може да пази тайна. Може би, след като забогатееше, Рамон щеше да го наеме за главен управител или нещо такова. Все едно, бяха се разбрали, че Рамон ще мине да прибере данните, щом приключи с това пътуване. Ако не се върнеше до пролетта, Микел трябваше да предаде файла на ченгетата. Рамон съзнаваше, че доверяването на съдбата на извънземните на петокласния фургон на Гриего е мръсна работа: ако вдигателните тръби се издънеха или енергийната батерия гръмнеше, извънземните щяха да претърпят същата съдба, както и ако го убиеха. Но друг начин не беше видял. А и ако се стигнеше дотам, самият той щеше да е умрял и щеше да му е все тая.