Роджър Зелазни - Донърджак

Тя се наведе, за да разгледа малък кратер. Алиот запърха над него, после влетя вътре.

— За стената е закрепено парче червеникав кабел, господарке.

Смъртта безшумно се спусна в отвора, свали кабела от стената, повдигна го и го разгледа.

— Една от опашките на Мизар. Чудя се коя негова страна представлява.

После се издигна от кратера и тръгна по дирята от стъпки, които просветваха при приближаването им и след двайсетина крачки изчезваха.

— Изглежда, се е прехвърлил в друго пространство. — Смъртта се наведе и протегна ръка над последните следи. После започна да описва с нея малък кръг. Докато го правеше, ръката й изчезваше и отново се появяваше. — Продължава през много пространства — рече тя, — избледнява, избледнява… И се губи.

Смъртта се изправи и погледна нагоре. Сетне назад.

— Какво му се е случило? — попита Алиот.

— В момента празните размишления са безсмислени.

Тя отметна глава и зави. Небето помръкна и птиците от случайно прелитащо ято паднаха мъртви в краката й. Земята затрепери — там и във всички пространства на Вирту.

Докато воят продължаваше, над Меру танцуваха назъбени мълнии и земята се пропукваше в основата си. Цялата планина недоловимо се олюляваше и реките потекоха на обратно.

Смъртта млъкна и зачака. Чака много, много дълго време. Но отговор нямаше.

От върха на хълма Донърджак можеше да види морето в няколко посоки, както и напредващата в подножието работа. Вече бяха положени основите и той ги сравни с изображението на малкия екран, който държеше в ръка. После се обърна към жената до себе си.

— Засега е точно както го исках — каза Донърджак. — И изглежда, се движи по график. Какво ще кажеш?

— Радвам се, че съм тук — отвърна тя. — Толкова е странно, толкова различно… Да, това трябва да е чудесно.

— Страхувах се, че усамотението…

— Не, няма нищо — прекъсна го жената. — Искам го. И то за дълго, след… след онова другото.

Той кимна.

— Периодично ще идваме на проверка, докато не се превърне в наш дом. И когато ни втръсне, винаги можем да се поразходим до твоя свят.

— Въпреки че това вече не е точно мой свят.

— И Двата свята завинаги ще са твои, Ейра.

— Да, и това е чудесно. Искам да науча толкова много неща за това място — всъщност и за двете места. Искам и да ти помагам в работата. Имам уникална гледна точка.

— Да — съгласи се той и пое малката й длан в силната си ръка. — Сигурно можеш.

През следващите месеци редовно посещаваха островчето и следяха израстването на черния замък. Изглеждаше невъзможно да научат точно как е изглеждал в предишните си превъплъщения, затова Донърджак даде воля на проектите си и включи различни особености от подобни съществуващи сгради. Той стана висок, мрачен й доста страшен на мрачния фон, макар че водопроводната и отоплителната му системи отговаряха повече на съвременните, отколкото на средновековните стандарти и разполагаше с фиброоптични кабели и скрити микровълнови антени.

И те се разхождаха в него, докато растеше — той, почуквайки сглобките с бастуна си, тя, прокарвайки пръсти по повърхностите — усмихваха се и си кимаха. Ако не валеше, оставаха известно време на върха На хълма и гледаха надолу към него. Наблюдаваха пристигащите й отлитащи машини, които караха материали и работна ръка, после отиваха в някой от младоженческите си апартаменти в друга страна, за да убият времето.

А при хубаво време самият Донърджак също работеше там. До кабинета си строеше Голямата сцена — в реален размер и с най-модерна технология. И камери за прехвърляне, даващи възможност за пълно посещение във Вирту. На кабинета си отделяше също толкова внимание.

Една вечер остана да работи до късно след заминаването на работниците — защото някои части от инсталацията бяха предназначени само за собствените му очи — и чу някъде отдолу тих стон. Стиснал бастуна си в ръка, той провери, но не откри нищо необичайно. Ветровете обаче брулеха недовършения замък и проникваха дори през най-малките отвори. Донърджак кимна и се върна на работа. Звуците се надигаха и стихваха през цялата нощ.

В продължение на няколко такива нощи той инсталира всичко, от което щеше да се нуждае, за да си върши работата. Нейният деликатен характер не беше основната причина, поради която копнееше за усамотение. А Ейрадис. В педантично подробните списъци на населението на Верите нямаше информация за нея и най-сигурният начин да създаде самоличността й, прецени Донърджак, бе след време да започне постепенно да добавя отделни щрихи и дребни ретроактивни данни. Първо, разбира се, трябваше да довърши системата си, която щеше да започне да функционира едва след като се настанят в замъка.