Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Държавното ръководство и контролът над сдруженията, синдикатите и корпорациите се осъществява посредством положенията на «синдикален закон» от 3 април 1926г. Според текста на закона «законно може да бъде признато за всяка категория работодатели, работници, артисти или професионалисти само едно сдружение» (112–133) — повече не, защото многообразието затруднява контрола на държавата и освен това противоречи на нейната главна цел — уеднаквяването на обществото.

Друг пункт от същия закон гласи, че непризнати от държавата сдружения не могат да съществуват, тъй като това ще бъде антидържавно сдружение на принципа «Който не е с нас, е против нас».

За сдруженията, признати от държавата, текстът на закона предвижда цяла редица ограничения, които ги правят абсолютно зависими от държавата. Ето някои от тях: 1. «Сдруженията не може да поддържат връзки с международни организации без разрешението на държавните органи»; «В никой случай не могат да бъдат признати сдружения, които без позволението на правителството имат каквито и да било връзки на подчинение или зависимост със сдружения от международен характер» (112–133). 2. «Назначаването или избирането на председателите или секретарите не е валидно, ако не е утвърдено със заповед на надлежния министър, в съгласие с министъра на вътрешните работи. Даденото утвърждаване след това може да бъде отменено във всяко време» (112–133). 3. Член 8 от синдикалния закон закрепва подчиненото положение на ръководните органи на сруженията и синдикатите спрямо държавната администрация: «Общинските, окръжните и провинциалните сдружения са подчинени на надзора на префекта и на попечителството на провинциалния административен съвет, които упражняват това си право по начините и съгласно нормите, които ще бъдат установени от правилника. Областните, междуобластните и националните сдружения са подчинени на надзора и на попечителството на надлежния министър. Компетентния министър в съгласие с министъра на вътрешните работи може да разтуря ръководните места на сдруженията и да предоставя всички права на председателите или секретарите, но за време не повече от една година» (112–134). 4. Член 18 на синдикалния закон забранява стачката, и при това: «когато авторите на нарушенията, предвидени в предшествуващите алианси, са повече, главатарите, подбудителите и организациите се наказват със затвор не по-малко от една година и не повече от две години независимо от глобата, установена от предшествуващата алинея» (112–138). Според фашистката юрисдикция «стачката е безправие, което основите на правната държава не допускат» (112–143), и затова по собствените думи на Мусолини стачките трябва да се «изпратят в архивата на историята» (112–144).

Че държавата има пълна власт над синдикатите и корпоративната система, се потвърждава дори от факта, че Националния съвет на корпорациите, който от 20 март 1930г. е конституционен орган на държавата, се оглавява от шефа на правителството. Като партиен шеф той по право е също шеф и на върховния орган на корпорациите.

Всъщност италианският фашизъм е класически пример за това, как партията, завладяла държавната машина, чрез нея подчинява на себе си и цялото общество. «Вертикалните синдикати» На Испанската фаланга са само копие на фашистката корпоративна система в Италия. Разликата е само, че докато в Италия синдикатите са по-пряко свързани с държавата, а връзката им с фашистката партия по-опосредствувана, в Испания «Вертикалните синдикати» са под прекия контрол и надзор на Фалангата. Разбира се, и тук системата на казионните профсъюзи има съответната «правна» подплата от страна на държавата, както и фашистката партия (Италия) има в своя апарат отдел «Корпорации». Но обстоятелството, че на Фалангата често се налага да се бори за тосподството в държавата с други две сили — военната каста и католическата църква, — я принуждава да държи непосредствено до себе си «Вертикалните синдикати» като своя масова опора и оръдие.

Но каквито и да са различията в изграждането на масовите организации в трите фашистки държави, принципът е един и същ — тоталитарният.

Ако се съди по оригиналните документи, с организирането на младежта в единствена организация фашистката партия цели не само обхващането и като част от гражданското население, за да я контролира. Тя гледа на младежката фашистка организация като оръдие за възпитаване на младото поколение в дух на вярност и преданост към каузата на фашизма и същевременно като на един неизчерпаем резервоар, от който НСДАП черпи млади сили за попълнение в държавния и партийния апарат.