Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Всичко това се изменя коренно с установяването на Германския трудов фронт. Преди всичко партийната идеология, която е безразделно господствуващата, не признава никаква противоположност в интересите на държавата и членовете на тази организация. Стачките, бойкотът, демонстрациите са най-строго забранени под претекст, че са насочени срещу германският народ и Германия. Според идеологията на фашизма народ, партия, държава, родина и водач са неразривно свързани помежду си. И ако някой се обърне срещу кое и да е от тези звена, той засяга автоматически цялата верига. Ако една стачка е насочена против ценовата политика на държавата, по силата на националсоциалистическата логика тя е удал против родината и народа. Следователно в името на народа и родината тя трябва да бъде безпощадно смазана.

В специална инструкция за борбата против стачките се подчертава: «Необходимо е да се съобразяваме с това, че при осъществяването на четиригодишния план могат да настъпят неспокойни времена… Безпощадността при смазването на първия опит за протест е най-доброто средство да се предотвратят повторните и по-широки протести» (103–180). Роберт Лай, върховният ръководител на ГТФ, в речта си на 17 май 1933г., като говори за характера и задачите на тази организация, не пропуска да изтъкне, че стачките са недопустими и че «… само враговете могат да бъдат заинтересовани от стачки» (103–127). До каква степен ГТФ е подчинен на нацистката партия и държава и как те безцеремонно се разпореждат в него със своя организация, показват следните думи на Гьоринг, казани през октомври 1938г. във връзка с изпълнението на четиригодишния план: «Желанията на трудовия фронт сега напълно остават на заден план… Работата на три смени се разбира от само себе си» (103–180).

Няма място за стачки, за спорове и дискусии. НСДАП нарежда; тя по-добре от всички знае какво трябва и какво не трябва да се прави. Априорно се приема, че тя е непогрешима и винаги води германския народ, а следователно и Германския трудов фронт по най-добрия път. А щом този път изисква жертви от народа, те ще трябва да се дават.

Казионният характер на ГТФ се разкрива не само в изявленията на нацистките ръководители, не само в областта на идеологията, но и в неговата реална икономическа политика.

«Законът за реда в националния труд» премахва комитетите на фабрично — заводските работници от епохата на Ваймарската република и на тяхно място създава т.нар. «съвети на доверениците». В зависимост от количеството на работниците и служащите тяхното число се колебае от 2 до 10 души. Кандидатурите за «съвета на доверениците» се издигат само от фюрера на предприятието заедно с местното ръководство на националсоциалистическата партия. Кандидатът предварително е доказал, че е винаги готов да се застъпва за националсоциалистическата държава. Именно чрез ГТФ фашистката държава успя да закрепости работниците при позорни за XX век условия. През февруари 1935г. са въведени «работническите книжки», в които се вписват точни данни за местоработата, жителството и пр. Работникът не може да отиде на по-изгодна работа, защото не му се разрешава друго жителство. Той не може без разрешение на съответното ръководство на предприятието да напусне своята работа, защото никъде на друго място няма да бъде приет, ако в книжката му не е изрично отбелязано, че той е напуснал старото предприятие с разрешението на неговото ръководство.

По такъв начин тоталитарната фашистката държава връща обществото зад традициите на либерално-буржоазната епоха, премахвайки усвободата на трудат — първата и най-важна придобивка на демокрацията след падането на феодализма, — като въвежда отново извъникономическата (политическата) принуда над хората на труда.

В това отношение корпоративната система, чието създаване италианският фашизъм счита за своя «законна гордост» (Мусолини: «Корпоративната държава е типична организация и законна гордост на фашистката революция») (10–53), е по-съвършена. В 12 конфедерации на работниците и работодателите тя обхваща цялото гражданско общество (индустрия, земеделие, търговия, морски, въздушен, сухопътен и речен транспорт, банки), включително и свободните професии, които образуват тринадесета конфедерация. Тоталният, всеобхватен характер на синдикатите се постига чрез задължително по същество членуване в тях, което се осъществява чрез удръжките на администрацията. По този повод в книгата на Дж. Ботай — един от авторите на корпоративната система и на «Хартата на труда» — може да се прочете следното «Споменахме вече за намаление на съществуващата разлика между положението на членовете и това на незаписаните в сдружението членове, колкото се отнася до това, че и за едните и за другите важи задължението за спазване на колективните договори и заплащане на вноските» (10–71). Задължителната членска вноска е в размер на един среден работен ден за работниците, а за работодателя същият работен ден, умножен по броя на трудещите се в неговото предприятие. «Освен задължителните вноски уставите на сдруженията — продължава Дж. Ботай — могат да наложат „само на членовете“ плащането на допълнителни вноски. Те нямат повече държавен, а договорен характер, тяхното събиране е в тежест на сдружението…» (10–75).