Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Комунистите също излизат в защита на многопартийността: «Нашето схващане за парламента — пише Сантяго Карильо — предполага, естествено, една многопартийна система. Официалната пропаганда в нашата страна хули и ругае многопартийността. Не си струва да се води полемика с тази пропаганда: нейните мотивировки са очевидни. Ние, испанците, имаме горчив опит от това, какво представлява в условията на нашата страна ликвидирането на многопартийността. В това отношение може да се каже, че сме научили нещо. Всеки режим, който осигурява свобода на партиите, дори с всичките си слабости ще бъде хиляди пъти за предпочитане пред сегашния.

… Партиите, дори с присъщите им слабости, са демократичен елемент в политическия живот на една страна, тъй като отразяват разнообразните интереси и позиции на различните социални слоеве и класи. Дори онези партии, чиито ръководства са послушни на монополистическия капитал, са принудени, когато се създават широки масови движения на общественото мнение и сред членовете им, да имат предвид в една или друга степен народната воля. От друга страна, съществуването на партии и тяхната политическа пропаганда допринася широките народни маси да се интересуват от живота на страната или в една или друга степен да участвуват в него, т.е. противодействуват на това, което бихме могли да наречем политическо безразличие на народа , от което е заинтересован монополистическият капитал и което той насърчава» (4–88).

Сантяго Карильо счита, че многопартийността е подходяща не само за периода след Франко, също и за изграждането на социализма. «Ние сме казвали неведнъж, че в Испания многопартийността е подходяща даже и за изграждането на социалистическото общество. Това не е никаква маневрена техника от наша страна, а цялостно стратегическо схващане» (46–89). Това се диктува от обстоятелството, че «изграждането на социализма днес не е вече задача изключително на работническата класа, а и на други обществени групи и слоеве; върху идеята, че днес наред с марксистко-ленинските сили, които изразяват мирогледа на научния социализъм, олицетворяван от комунистическата партия, съществуват и други социалистически тенденции, които могат да намерят отражение в други политически партии, чийто принос е абсолютно необходим за създаване на ново общество без експлоатирани и експлоататори» (46–89).

В днешна Испания против еднопартийната система се обявява, макар доста срамежливо, дори органът на «вертикалните синдикати» — «Пуебло», който през февруари 1963г. писа: «Една единствена партия не е най-добрият държавен метод, тъй като в обществото съществуват цяла гама идеи и мнения; също не е подходящ методът на съществуване на няколко партии, което неизбежно води към политически хаос. Именно затова е необходим такъв порядък, при който различните мнения биха могли да съществуват при една основна идеология. Ето защо е необходимо от единството и многообразието да се използуват техните положителни черти» (46–99).

В края на Втората световна война, след разгрома на главните фашистки държави, цивилизованото човечество с покруса узна истинските мащаби за престъпленията, извършени от фашисткототалитарните режими. Въз основа на деянията на тези режими, както и на документите от техните архиви, за пръв път стана ясна цялата картина.

В частност стана очевидна несъвместимостта на основните «ценности» на фашизма — фашистката партия и фашистката държава — с ценността на човешката личност. На фона на концетрационните лагери, газови камери, планините от човешки трупове и методите за промишлено унищожаване на човека се разкри пропастта между фашизма и хуманизма. Фашистката държава по принцип не може да бъде хуманна. Това противоречи на нейната структура и природа. Тя не може да признае човешката личност и нейното пълноценно развитие за по-голяма ценност от самата нея.

Разбира се, фашистката държава не противопоставя себе си на личността, тя противопоставя личността и народа, като представя себе си за изразител на общите, основните интереси на народа (нацията). В името на тези мнимо общи интереси тя (пак от името на народа) смазва всяка отделна личност. И огромната еснафска маса, затъпена и оглупяла от пропагандата, и дава своята подкрепа.

Противопоставяйки се на антихуманната същност на фашистко-тоталитарните режими. Организацията на обединените нации прие на 10 декември 1948г. документ с историческо значение. На мястото на отхвърлената фашистка ценностна система, той предлага една позитивна, демократична и хуманна система, приемлива за съюзниците. В нея човекът с неговите основни граждански свободи и права се поставя по-високо от всички други обществени ценности.