Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

От една страна държавата поощрява шпионирането, като го въздига в главен признак на политическа благонадеждност. Който по-системно в полицията, е по-бдителен и политически по-благонадежден. Следователно пред него се разкриват по-широки перспективи за авансиране в системата на държавния и партийния апарат.

Друго предимство на тоталния шпионаж е, че въпреки огромните си мащаби, той е много по-икономичен от чисто полицейският шпионаж. Държавата не изгражда специални шпионски организации и служби наред със съществуващите, а използува всички налични масови организации, институции, административни служби. Всяка обществена организация и всяка административна служба стават шпионски. Хората, работещи в тях, са същевременно уи шпионит, без специално да им се плаща за това. Самата природа на фашистката държава, в частност отсъствието на политическа опозиция, свобидна преса и т.н., прави възможно подобно положение.

Тази особеност на шпионажа върху масова основа — използуването на всички налични институции за свои цели — може да се проследи особено нагледно във външния шпионаж на хитлеристка Германия. През 1937г., когато достига най-високата си точка, той включва в своята система следните институции:

«1. Разузнаването на Военното министерство отначало неофициално, а впоследствие официално, ръководено от полковник Николай.

2. Организацията на германците, живеещи в чужбина, ръководена от Боле.

3. Външния отдел на гестапо, ръководен от Химлер и Хайдрих.

4. Външнополитическия отдел на хитлериската партия начело с Алфред Розенберг.

5. Специалната служба при Министерството на външните работи, ръководена от Рибентроп и неговия най-близък приятел Канарис.

6. Външния отдел при Министерството на пропагандата начело с Гьобелс и Есер.

7. Външния отдел при Министерството на стопанството, начело на който фактически остана Шахт дори и след неговото официално излизане в оставка.

8. Имперското колониално управление начело с генерал фон Еп.» (102–126).

Всички тези органи, занимаващи се със шпионажа в чужбина, се ръководят от Обединения щаб за свръзка под председателството на Хес. В него влизат: Гьобелс, Рибентроп (от 1936), Розенберг, Боле, Лай, Боулер, Борман.

Системата на тоталния шпионаж в чужбина означава: дипломатът, който отива примерно в Англия, се занимава главно с шпионаж, инженерът (2500 германски инженери бяха настанени на работа в чужбина от разузнаването) — на специализация в Сащ, студентът, който учи във висшите учебни заведения във Франция, също донася чрез своята легация, както туристът, любуващ се на италианските брегове, търговецът, закупуващ тютюн от Балканите, оперният певец при своето турне в скандинавските страни — всички те се занимават с шпионаж. Всеки, излизащ зад пределите на райха, трябва да донесе някакви ценни за държавата сведения от икономическо, политическо, военно или научно естество.

Практически сферата на действие на тоталния шпионаж е неограничена, тя пронизва всички други сфери на обществения живот, така че по думите на Гьобелс «трудно е в края на краищата да се установи къде свършва нашата пропаганда и откъде започва шпионажът» (102–161).

Финансирането от Германското министерство на пропагандата на 330 вестника през 1937г., излизащи в чужбина на немски език, трудно може да се третира само като пропаганда. Защото тук пропагандата е точно толкова, колкото и шпионажът.

Самата природа на тоталитарната фашистка държава дава възможност за монополна пропаганда. Пресата, радиото, киното, театърът, литературата, масовите организации и публичните събрания са пълен монопол на фашистката държава. От друга страна, липсата на каквато и да е политическа опозиция предопределя всичко останало. В такъв тип държава пропагандата приема неизбежно формата на абсолютен държавен монопол, единствен информатор и тълкувател на събитията. Чрез системен натиск тя може да фанатизира тълпите, а умело съчетавана с терора, да прави чудеса. Нейната сила е така неограничена, че тя създава една втора «действителност». Макар илюзорна, ограничена в сферата на обещанията, тя се възприема от хипнотизираните маси като истинска, а истинската — като нереална и незначителна. Внушавайки непрестанно и неотстъпно едни и същи идеали, тя ги въздига до своеобразни религиозни митове сред народа, въпреки тяхната безпочвеност. Затова не случайно на конгреса на нацистката партия в Нюрнберг през 1936г. Гьобелс провъзгласи лозунгите: