Йордан Милев: Абу-Кир и Абу-Сир

Като съгледал Абу-Сир, по лицето му се изписала изненада.

— Какво търсиш тук? — извикал той. — Нали те хвърлиха в морето?

И Абу-Сир му разказал как началникът на стражата го спасил и какво се случило по-нататък. И като разправил всичко, снел вълшебния пръстен от ръката си и го подал на султана.

— Вземи си пръстена — рекъл той — и ако аз съм виновен пред теб, заповядай веднага да ме убият!

Трогнат от великодушието на Абу-Сир, султанът го прегърнал и промълвил с разтреперан глас:

— Приятелю, ти си най-добрият човек, когото познавам! Прости ми, че се усъмних в твоята вярност и незаслужено излях гнева си върху теб!

— Ще ти простя само ако ми кажеш: защо искаше да ме убиеш? — рекъл Абу-Сир.

— Бояджията е виновен за това! Той ми обади, че си искал да ме отровиш с мехлем от мишеморка!

Тогава Абу-Сир разказал цялата си история с най-малки подробности: как заминал с Абу-Кир от Искандрия, как се грижел като брат за него, как след това заболял в хана и Абу-Кир го ограбил, а после му ударил сто тояги и как най-сетне бояджията го посъветвал да намаже султана с такъв и такъв мехлем, за който Абу-Сир не знаел, че е отровен.

— Благодетелю мой — рекъл на края Абу-Сир, — повикай ханджията и робите на Абу-Кир и те ще ти кажат, че всичко туй е самата истина.

И султанът скочил разярен от престола си и заповядал да доведат веднага Абу-Кир с вързани ръце и да повикат ханджията и робите.

А в това време Абу-Кир си седял спокойно в къщи и се радвал, че Абу-Сир е вече умрял. И както се бил разположил на дивана и сърбал кафе, в стаята му се втурнали неколцина въоръжени войници, вързали му ръцете и го завели при султана.

Явил се и стопанинът на хана, дошли и робите на бояджията.

— Познавате ли тоя човек? — попитал султанът и посочил Абу-Кир.

— Той ограби болния си приятел и избяга от него! — рекъл ханджията.

— Той му удари сто тояги пред очите ни! — казали в един глас робите.

И падишахът разбрал каква е истината и извикал:

— Прекарайте го през града, а после го сложете в един чувал, посипете го с негасена вар и го хвърлете в морето!

— Всемогъщи господарю, не го погубвай! — примолил се Абу-Сир. — Аз му прощавам всички злини, които ми е причинил!

— Ти му прощаваш — отвърнал султанът, — но аз не мога да му простя. Водете го!

И войниците прекарали Абу-Кир през града и след това го напъхали в един чувал, посипали го с негасена вар и го хвърлили в морето. И Абу-Кир умрял и потънал във водата.

— Кажи сега какво искаш! — рекъл султанът на баняджията.

Абу-Сир целунал земята пред нозете му и продумал:

— Моля те, помогни ми да се завърна в родината!

И султанът му подарил един голям кораб, натоварен със съкровища и роби, и му пожелал добър път.

Когато корабът доплавал до Искандрия и всички слезли на сушата, един от робите домъкнал някакъв чувал и казал на Абу-Сир:

— Господарю, намерих тоя чувал край брега. Не зная какво има в него, но много е тежък.

Абу-Сир се приближил до чувала, развързал го и видял вътре мъртвия Абу-Кир, когото вълните дълго носили из морето и най-сетне го изхвърлили край Искандрия.

— По волята на аллаха той е стигнал дотук, за да намери покой в родната земя! — рекъл Абу-Сир и разпоредил да погребат мъртвеца.

И Абу-Сир живял още много години в благочестие и когато умрял, бил погребан до гроба на Абу-Кир.

И това място било наречено Абу-Кир и Абу-Сир, а сега се казва Абу-Сир, защото времето заличило името на злия завистник и оставило само спомена за добродетелния и праведен син на аллаха.

Хамам — турска баня.