Автор неизвестен - Светлоликия

— Хайде да воюваме, но още сега, в тази минута!

— Не, не сме готови — отвърнал царят.

— Щом не сте готови — казал Светлоликия, — дайте ми тогава писмо, че не можете да воювате с нас.

Дал му царят такова писмо и му рекъл:

— Иди и разпусни войската си, а после остани да ми погостуваш!

Отишъл Светлоликия, разпуснал войската си и се върнал при царя. Сложили му да вечеря, но му поднесли все солени яденета, за да стане през нощта да търси вода. Пред вратата на двореца стояли две огнедишащи чудовища и царят си мислел, че когато през нощта Светлоликия излезе, те ще го погубят и той няма да занесе писмото на своя цар.

Излязъл през нощта Светлоликия за вода. Чудовищата се нахвърлили срещу него, ала той не се уплашил. Свалил ботушите от краката си, напъхал ги в устата на чудовищата и така ги задушил.

Видял царят, че момъкът се върнал в двореца жив и здрав, й просто не можел да си намери място от яд.

А Светлоликия си легнал и заспал. На сутринта той не станал от леглото си, а сърдито се развикал:

— Така ли приемате вие гостите си? Оставихте ме да пренощувам, а ми откраднахте ботушите! Как да си отида бос?

Занесъл му царят нови ботуши, но момъкът не ги приел.

— Те не са моите! Моите ботуши са на вашите крака!

Нямало какво да прави царят, дал му своите ботуши. Обул Светлоликия новите царски ботуши и се подсмивал — неговите ботуши били вехти и смачкани.

Върнал се Светлоликия при царя баща и му дал писмото. Зарадвал се царят и написал писмо на съседа си:

„Какъв цар си ти? Изпратих при тебе пратеник, а ти си му откраднал ботушите.“

Нямало каква да прави онзи цар, мълчал и не отговарял нищо. Тогава царят баща казал на Светлоликия:

— Имах дъщеря с невиждана под слънцето красота, но ми я отвлякоха. Инак бих ти я дал за жена.

— Аз я отвлякох — казал му момъкът.

— С какво друго да те възнаградя? — попитал го царят.

— Нищо не искам — отвърнал Светлоликия. — Научи ме само как да намеря огнения змей и ми дай хора да ми покажат пътя.

Дал му царят водачи, завели го те на върха на една планина и му казали:

— Ето зад тази планина живее огненият змей.

Подушил змеят, че на планината има хора, и тръгнал нагоре. Върви той — трите му уста зинали, бълва огън — никой не смее да се доближи до него.

Размъкнал Светлоликия своя меч, налетял право върху змея като пеперуда на огън.

Замахнал с меча си, отсякъл му двете глави, а третата му казала:

— Не ме отсичай, защото няма да намериш онова, за което си дошъл. В моята глава има една кутийка, а в нея — две малки птиченца. Те са душата на железния змей.

Отсякъл Светлоликия и третата глава на змея, извадил кутийката и веднага откъснал главата на едното птиченце, а другото взел със себе си. Помислил си, че ако убие веднага и второто птиченце и змеят умре, то тялото му ще препречи входа на кулата и той няма да може да влезе при красавицата.

Върви Светлоликия и по пътя подръпва главата на птиченцето ту на една, ту на друга страна, за да изгуби силата си железният змей, та където и да бъде, да не може да стигне до в къщи.

Стигнал той до морето, извикал морския кон, метнал се отгоре му и заплавал. Преминал морето, освободил морския кон, качил се на своя кон и продължил пътя си. А в това време змеят бил изгубил вече сили, но все пак успял да се довлече до къщи и да легне на прага умиращ.

Пристигнал Светлоликия и извикал на красавицата:

— Стъпи отгоре му и скачай навън!

Изскочила тя и тогава момъкът откъснал главата и на второто птиченце. Търкулнал се мъртъв змеят и така затиснал вратата на кулата, че ако красавицата беше вътре, не би могла вече да излезе.

Тръгнал Светлоликия с нея към замъка на змея, където били бисерите, и взел своя дял, който му оставили братята. Отишъл после в замъка на триглавия змей и взел осемнайсетата красавица, която го чакала там.

Пристигнал Светлоликия в къщи, омъжил тази хубавица като своя сестра, а сам се оженил за невижданата под слънцето красавица, за която толкова се бил измъчил!