Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Свидетел: [Не се разбира.]

Г-н Ладжудис: Съжалявам, не ви чух. Произхождате от род, в който мнозина са били склонни към насилие, нали? Господин Барбър?“

В нашия род наистина бе имало много насилие. Човек можеше да го види като червена нишка поне три поколения назад. Може би и повече. Може би червената нишка се проточваше в миналото чак до Каин, но никога не съм имал желанието да я проследя. До мен стигнаха няколко истории, все зловещи, и малко снимки, които ме тормозеха предостатъчно. Като малък копнеех да забравя тези истории. Понякога се питах какво ли би станало, ако някаква вълшебна загуба на паметта заличи съзнанието ми напълно, за да не остане друго, освен тяло и празно „аз“ — само възможности, само мека глина. Разбира се, колкото и да се насилвах да забравя, историята на моите предшественици винаги оставаше заровена дълбоко в паметта ми, постоянно готова да изскочи в ума. Научих се да я понасям. По-късно заради Джейкъб се научих и да я преглъщам докрай, да не оставям видима следа, да няма нищо за „споделяне“. Лори беше голяма почитателка на споделянето, на освобождаването чрез думите, но аз изобщо не вярвах в това. Лори така и не можа да ме разбере. Знаеше, че моят баща витае като досадно привидение в главата ми, но не научи причините. Предполагаше, че за мен основният проблем беше в това, че не съм го познавал, празното място с форма на баща в живота ми. Нито веднъж не споменах нищо друго пред нея, макар че тя се опитваше да ме накара да се отворя за спомените си, подобно на стрида. Нейният баща беше психоаналитик, а преди Джейкъб да се роди, тя беше учителка в прогимназията „Гавин“ в южната част на Бостън, преподаваше английски език и литература на пети и шести клас. Този опит й вдъхваше убеждението, че разбира поне донякъде момчетата, лишени от бащински грижи. „Никога няма да го преодолееш — втълпяваше ми тя, — ако не искаш да говориш за това.“ О, Лори, ти нищо не проумя! Изобщо нямах желание да го „преодолея“. Бях решил да го прекратя веднъж завинаги. Имах намерение да спра окаяната престъпна приемственост в моя род, като я погълна изцяло в себе си. Да се изправя пред нея и да я поема като куршум. Просто отказвах да я предам и на Джейкъб. Затова предпочетох да не знам прекалено много. Не разрових историята на рода си, не я анализирах в търсене на причини и следствия. Съзнателно се отрекох от цялата онази престъпна пасмина. Доколкото знаех, тоест доколкото си позволих да знам, червената нишка стигаше в миналото чак до моя прадядо, зъл главорез на име Джеймс Бъркет, който се преселил на изток от Северна Дакота, с див, порочен инстинкт за насилие, който избуявал неизменно, освен в самия него, и в сина му, и най-зрелищно във внука му — моя баща.

Джеймс Бъркет се родил близо до Мино в Северна Дакота около 1890 година. Не научих нищо за детството и родителите му, нито дали е получил някакво образование. Първото нагледно доказателство за съществуването му, с което разполагах, беше пожълтяла снимка на дебела картонена основа, направена в Ню Йорк от „Фотографско студио Х. У. Харисън“, намиращо се на улица „Фултън“, с дата 23 август 1911 г. Денят бе отбелязан старателно с молив на гърба на снимката, заедно с новото му име — Джеймс Барбър. Историята на пътешествията му също оставаше неясна. Моята майка, която я чула от бащата на моя баща, разказваше, че Бъркет офейкал от Северна Дакота, за да не го обвинят за въоръжен грабеж. Притаил се за известно време на южния бряг на Голямото езеро, събирал миди и работел на риболовни гемии, после заминал за Ню Йорк с нова самоличност. Никой не знаеше точната причина за промяната на името му — дали за да се отърве от издадена заповед за задържането му, или просто да започне на чисто на изток. И никой не знаеше защо моят прадядо е решил новото му фамилно име да бъде Барбър. Единственото неоспоримо свидетелство от онзи период, което имах, си оставаше снимката. Единственото изображение на Бъркет-Барбър, което някога съм виждал. Тогава трябва да е бил на двайсет или на двайсет и една години. В цял ръст — строен и жилав, леко кривокрак, с облечено вероятно за случая сако и бомбе, придържано в сгъвката на лакътя. Примижал е срещу фотоапарата като уличен хитрец, с едното ъгълче на устата извито нагоре.

Досещах се, че обвиненията срещу него в Северна Дакота вероятно са били за нещо по-сериозно от въоръжен грабеж. Бъркет-Барбър положил големи усилия да ги избегне, а на дребен обирджия, подгонен от закона, не би се наложило да бяга толкова далече или да се крие под друго име. След това в Ню Йорк почти веднага показал буйния си нрав. Не се държал като чирак. Не започнал с дребни провинения, както се случва с новаците, а излязъл на сцената в пълния си блясък на отрепка. Криминалното му досие в Ню Йорк включваше нападение със смъртоносно оръжие, нападение с цел грабеж, опит за убийство, притежание на опасен предмет, притежание на незаконно огнестрелно оръжие, изнасилване и още един опит за убийство. От първия си арест в щата Ню Йорк през 1912 година до смъртта си през 1941 година Джеймс Барбър прекарал поне половината време в затвора или зад решетките в очакване на съдебен процес. Само по двете присъди за изнасилване и опит за убийство излежал общо седемнайсет години.