Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Виждам как Джейкъб се изтяга на средната седалка в микробуса, опънал напред дългите си крака. Винаги сядаше по средата, сякаш беше малко дете, дори когато в колата пътуваха само той и майка му. Не е сложил предпазния колан. Често проявяваше подобна небрежност. Обикновено Лори му мърмореше, докато не го сложи. Тази сутрин не го направи.

Джейкъб и Лори не говорят много по време на пътуването. Няма какво да си кажат. Лори е мълчалива и навъсена, откакто се прибрахме от Ямайка преди няколко седмици, а Джейкъб — достатъчно схватлив, за да не й досажда. Вероятно вече бе усетил, че е загубил майка си — загубил е нейното доверие, а не обичта й. Затова след като разменят неохотно няколко думи по шосе 128, двамата млъкват. Стигат до отбивката и завиват на запад по магистралата. Микробусът се влива в движението и набира скорост — поредното дълго еднообразно пътуване.

Има и друга причина за мълчанието на Джейкъб. Отива за събеседване в частно училище в Нейтик. Честно казано, не вярвахме, че в което и да е училище ще се съгласят да го приемат. Кой би се примирил с правните рискове, дори ако е готов да понесе зловещата слава, че сред учениците му е проклетникът Джейкъб Барбър? Решихме Джейкъб да продължи с домашните уроци до края на средното образование. Осведомиха ни обаче, че градската управа няма да ни възстанови разходите за индивидуално обучение, докато не изчерпим всички останали възможности, затова уговорихме няколко формални събеседвания. Всичко това беше трудно за Джейкъб — трябваше да докаже, че не го искат, като понася да го отхвърлят отново и отново. Мислеше си, че в училищата се съгласяват да проведат тези разговори само за да имат шанса да го позяпат, да видят чудовището отблизо.

Моли майка си да включи радиото. Тя пуска новинарската станция WBUR, но не след дълго го спира. Големият свят продължава своя ход, без да им обръща внимание.

След няколко минути по бузите на Лори потичат сълзи. Тя впива пръсти във волана.

Джейкъб не забелязва. Погледът му е прикован напред между двете седалки. Взираше се през стъклото в гъмжилото от коли, устремили се по пътя.

Лори включва мигача, минава в дясното платно, където движението е по-спокойно, и започва да ускорява — 120 километра в час, 122, 125, 128… Откопчава предпазния колан и го връща в гнездото му над лявото си рамо.

Джейкъб щеше да възмъжее, разбира се. След две-три години гласът му щеше да звучи по-плътно. Щеше да има нови приятели. Щом навършеше двайсет години, щеше да прилича все повече на баща си. Мрачният му поглед щеше да се смени с по-ведро изражение, щом загърбеше тревогите и несгодите на тийнейджърските години. Костеливото му тяло щеше да натрупа мускули. Вероятно нямаше да бъде едър колкото грамадния си баща, но все пак по-висок и широкоплещест от повечето връстници. Щеше да умува дали да учи право. Всички деца си представят какво би било да изберат професиите на своите родители. Но той нямаше да стане юрист. Щеше да реши, че тази работа е прекалено показна, театрална, скована от правила, не подхожда на неговата сдържаност. Щеше дълго да търси, да пробва с неща, които не му допадат.

Микробусът вече се движи с над 135 километра в час. Джейкъб казва без особено безпокойство:

— Мамо, не прекаляваш ли малко със скоростта?

— Така ли?

Щеше да се запознае със своя дядо. Вече го глождеше любопитството. След сблъсъка си със закона ще поиска да разрови миналото, да разбере какво означава да си внук на Кървавия Били Барбър. Щеше да отиде на свиждане и да остане разочарован. Легендата — прякорът, страховитата слава, убийството, за което мнозина буквално не можеха да продумат — беше много по-голяма от съсухрения старец зад нея, който в края на краищата си оставаше бандит, ако ще и да беше бандит от сой. Джейкъб все някак щеше да се примири с тази история. Не като мен, като я заличава, пренебрегва, изтрива насила. Той беше прекалено склонен към размисъл, за да се залъгва така. И накрая щеше да я приеме, да види колко незначително всъщност е всичко това.

По-късно, след като попътува, щеше да заживее в някое далечно място, където никой не е чувал за рода Барбър или поне не е научил достатъчно, за да задълбава в историята му. Мисля, че би отишъл някъде на запад. Може би в Бъзби, щата Аризона. Или в Калифорния. Кой би могъл да каже? И някъде там един ден той щеше да носи своя син на ръце, да се взира в очите му, както аз често гледах Джейкъб, и да се чуди: „Кой си ти? За какво мислиш?“.

— Мамо, добре ли си?