Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— А ти престани да ме наричаш „младши“.

— Дразня ли те?

— Да.

— И как да ти казвам?

— Никак.

— Дрън-дрън. Все някак трябва да ти казвам. Иначе, как ще си говорим?

— Няма за какво да говорим.

— Младши, много гняв си събрал, знаеш ли?

— Искаш ли още нещо?

— Да искам ли? Че аз нищо не искам от тебе.

— Помислих си, че може би искаш да ти пратя кекс с ножовка в него.

— Ха, майтапчия. С ножовка. Стоплих какво намекваш. Щото съм в панделата.

— Позна.

— Чуй ме сега, младши, не ми трябва кекс с ножовка, ясно? И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Щото не съм в затвора.

— Я-я… Кога те освободиха?

— Няма нужда да ме освобождават.

— Няма ли? Ще ти подскажа нещо, смахнат дъртак такъв. Сещаш ли се за онази сграда с решетките? От която никога не те пускат да излезеш? Нарича се затвор, а ти несъмнено си в него.

— Младши, ти си тоя, дето нищо не разбира. В тая дупка са затворили само тялото ми. Това имат — тялото ми. А не мен. Аз съм навсякъде, ясно? Накъдето и да погледнеш, младши, накъдето и да погледнеш. Стопли ли? И гледай да държиш моя внук настрана от това място. Разбра ли, младши?

— Защо не се погрижиш ти за него? Нали си навсякъде.

— Може и да се погрижа. Може да долетя там при вас…

— Виж какво, имам работа. Трябва да затварям.

— Недей, още не сме…

Прекъснах разговора. Но той беше прав — остана с мен, гласът му още дрънчеше в ушите ми. Хванах слушалката и я натиснах ядно в гнездото, после повторих и потретих, докато не престанах да го чувам.

Джейкъб и Лори ме гледаха ококорено.

— Обади се дядо ти.

— Схванах.

— Джейк, не искам никога да говориш с него, чуваш ли? Говоря сериозно.

— Добре.

— Изобщо няма да си отваряш устата, дори да ти се обади. Просто прекъсваш връзката. Разбра ли?

— Добре де, добре.

Лори се вторачи сърдито в мен.

— Анди, това важи и за тебе. Не искам този човек да се обажда в дома ми. Той е като отрова. Следващия път и ти прекъсваш връзката, ясно ли е?

Кимнах.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Не знам.

Петият ден от делото.

Точно в девет часа съдия Френч застана на мястото си като буреносен облак и съобщи през зъби, че искането на обвиняемия процесът да бъде обявен за невалиден е отхвърлено.

— Възражението на обвиняемия срещу споменаването на неговия дядо е отбелязано в протокола и въпросът може да послужи като основание за обжалване. Дадох на съдебните заседатели изрични указания. Според мен това е достатъчно. Предупредих прокурора да не споменава повече този въпрос и повече няма да обсъждаме тази тема. Ако няма други възражения, съдебният пристав да доведе заседателите и да започваме.

Не бях изненадан. Рядко се случва съдебният процес да бъде обявен за невалиден. Съдията би се възползвал от всяка възможност, за да не хвърли в боклука огромните усилия на обвинението да доведе това дело до неговия завършек. А и такова прекратяване на процеса можеше да посрами самия него. Хората биха си казали, че е изгубил контрол над съдебната зала. Разбира се, Ладжудис знаеше всичко това. И може би нарочно прекрачи границата, като разчиташе на особено големия залог в това дело, който правеше прекратяването почти невероятно. А може би съм несправедлив към него.

Делото продължи своя ход.

— Кажете името си, моля.

— Карън Раковски.

— Какво е занятието ви и къде работите в момента?

— Аз съм криминалист в щатската полиция на Масачузетс. В момента работя в лабораторията по криминалистика на щатската полиция.

— В какво по-точно се състои работата на криминалиста?

— Прилага закономерностите на естествените науки, за да открие, запази и анализира веществени доказателства от местопрестъплението. След това дава показания в съда за заключенията си.

— Откога сте криминалист в щатската полиция?

— От единайсет години.

— Какъв е приблизителният брой на местопрестъпленията, които сте проучила досега?

— Около петстотин.

— Членувате ли в някакви професионални организации?

Раковски изброи набързо имената на пет-шест организации, след това научните си степени, работата си като преподавател и няколкото публикации. Всичко това с устрема на товарен влак: трудно е да различиш подробностите, но пък дължината впечатлява. Всъщност никой не се заслушваше в тази стоварена върху главите ни информация, защото никой не се съмняваше в компетентността на Раковски. Тя беше известна и уважавана специалистка. Трябва да призная, че работата на криминалистите стана много по-професионална и точна в сравнение с времето, когато започнах в прокуратурата. Дори вече беше модерна. Криминалистиката ставаше все по-сложна наука, особено с използването на ДНК като веществено доказателство. Не се съмнявам, че и различните сериали като „От местопрестъплението“ я направиха толкова популярна. Каквато и да е причината, тази професия привличаше повече и по-способни кандидати напоследък, а Карън Раковски принадлежеше към първата вълна криминалисти в нашия окръг, които бяха нещо повече от полицаи, заели се с ролята на учени-любители. Тя беше от истинските професионалисти. По-лесно си я представях с бяла престилка в лабораторията, отколкото в полицейска униформа. Радвах се, че са поверили случая на нея. Знаех, че няма да е пристрастна.