Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Свидетел: Ножът липсваше от нашата кухня.

Г-н Ладжудис: Същият нож ли?

Свидетел: Нож, който отговаряше на даденото ми описание. По-късно видях ножа, изваден от езерото, когато бе представен сред веществените доказателства на обвинението. Това е нашият нож. Той беше стар, отличаваше се. Познах го веднага.

Г-н Ладжудис: Значи е бил хвърлен в езерото от член на вашето семейство?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: От Джейкъб ли? За да отклони вниманието от ножа, който е притежавал?

Свидетел: Не. Джейкъб беше прекалено досетлив, за да го направи. Аз също. Знаех какви са раните, бях говорил с криминалистите. Знаех, че с този нож не може да са били нанесени раните по тялото на Бен Рифкин.

Г-н Ладжудис: Значи е Лори? Защо?

Свидетел: Защото вярвахме в нашия син. Той ни каза, че не е извършил убийството. Не искахме да видим как ще опропастят неговия живот само заради глупавото му решение да си купи нож. Знаехме, че хората ще разберат за ножа и ще стигнат до погрешни изводи. Обсъдихме тази опасност. Затова Лори реши да подхвърли на ченгетата друг нож. Имаше обаче проблем — тя беше най-незапозната с тези неща сред нас тримата, а и най-разстроената. Не внимаваше достатъчно. Избра неподходящ нож.

Г-н Ладжудис: Тя говори ли с вас за това, преди да го направи?

Свидетел: Не.

Г-н Ладжудис: А след това?

Свидетел: Аз я попитах. И тя не отрече.

Г-н Ладжудис: И какво казахте на човека, който току-що се е опитал да попречи на разследване на убийство?

Свидетел: Какво казах ли? Казах й, че ми се ще първо да бе говорила с мен. Аз щях да й дам подходящ нож, който да хвърли в езерото.

Г-н Ладжудис: Анди, наистина ли? Наистина ли уважаваш толкова малко това, с което се занимаваме тук?

Свидетел: Уверявам те, че когато казах тези думи на съпругата си, изобщо не се шегувах. Нека приключим с този въпрос.

Г-н Ладжудис: Добре. Продължи разказа си.“

Когато отидохме при колата си в гаража на една пресечка от съдебната палата, под чистачката на предното стъкло имаше бял лист хартия, сгънат на четири. Разгънах го и прочетох:

Джонатан още беше с нас. Прочете начумерено бележката и я прибра в куфарчето си.

— Аз ще се погрижа за това. Ще съобщя в полицейското управление на Кеймбридж. Вие се прибирайте у дома.

— Само това ли може да направим? — попита Лори.

— Трябва да уведомим и полицията в Нютън за всеки случай — предложих аз. — Може би е време да има патрулна кола пред къщата. Светът е пълен с побъркани.

Някой в ъгъла на гаража привлече вниманието ми — беше далеч от нас, но несъмнено ни наблюдаваше. Възрастен мъж, може би на около седемдесет. Носеше яке, фланела и шапка с козирка. Из Бостън можеш да видиш поне милион като него. Палеше цигара (погледът ми се бе насочил към пламъчето) и си спомних за колата, спряла пред дома ни преди няколко вечери. Помислих си, че тъкмо такъв дъртак като него би карал скапан „Линкълн Таун Кар“.

Погледите ни за миг се срещнаха. Той пъхна запалката в джоба на панталона си, излезе през врата към стълбата и изчезна. Но дали вървеше, когато го зърнах? Май стоеше и ни зяпаше. Може би бе спрял за малко, колкото да си запали цигарата.

— Видяхте ли онзи тип?

— Какъв тип? — сепна се Джонатан.

— Който стоеше ей там и ни гледаше.

— Не. Кой беше?

— Не знам. Не съм го виждал досега.

— Мислиш, че може да има нещо общо с бележката ли?

— Не знам. Дори не знам дали ни гледаше. Но така ми се стори, нали разбираш…

— Хайде — Джонатан ни побутна към колата. — Напоследък мнозина ни гледат. Това скоро ще свърши.

Около шест часа довършвахме вечерята си — аз и Джейкъб си позволихме предпазлив оптимизъм и оплюхме Ладжудис и неговата тактика на отчаянието, а Лори се стараеше да поддържа илюзията, че всичко е сигурно и нормално, макар у нея вече да се прокрадваха смътни подозрения и към двама ни.

Телефонът звънна.

Вдигнах слушалката. От централата ме уведомиха, че обаждането е за наша сметка и попитаха дали го приемам. Изненадах се, че хората още се обаждат за сметка на събеседника. Да не ни разиграваха? Останаха ли изобщо телефонни будки, от които някой може да се обади така? Само в затворите…

— От кого е обаждането?

— Бил Барбър.

— Господи… Не, няма да приема. Чакайте! Задръжте така. — Притиснах слушалката към гърдите си, сякаш сърцето ми щеше да говори с него. — Добре, приемам да е за моя сметка.