Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Момчето, което видяхте онази сутрин в парка „Колд спринг“, присъства ли днес в съдебната зала?

— Не съм сигурна.

— И все пак виждате ли в съдебната зала момче, което отговаря на даденото от вас описание на момчето в парка?

— Ами аз не… вече не съм сигурна. Много време мина. И колкото повече си мисля за това, изобщо не искам да кажа „да“ или „не“. Не искам да пратя едно хлапе в затвора с доживотна присъда, ако има риск да сбъркам. Няма да понеса угризенията след това.

Съдия Френч въздъхна протяжно и развеселено. Изви вежди нагоре и свали очилата.

— Господин Клайн, да смятам ли, че нямате въпроси към свидетелката?

— Нямам, Ваша чест.

— Не очаквах да имате.

Остатъкът от деня не беше много по-добър за Ладжудис. Той бе подредил свидетелите в групи според логиката си. Този ден бе посветен на обикновените граждани. Всички се оказаха минувачи. Никой не бе видял нищо особено, което да доказва вината на Джейкъб. Но обвинението бездруго се крепеше на слаби основи и Ладжудис беше прав да хвърли в атаката всичките си сили. Изслушахме още двама — мъж и жена, които дадоха показания, че са видели Джейкъб в парка, но не и близо до местопрестъплението. Друга свидетелка бе видяла някого да се отдалечава тичешком от района около местопрестъплението. Не можеше да каже нищо конкретно за неговата възраст или отличителни белези, но описанието на дрехите му съвпадаше приблизително с тези на Джейкъб от онази сутрин, макар че джинсите и лекото яке не означаваха нищо в парк, пълен с деца, които отиват на училище.

Ладжудис успя да направи завършека сърцераздирателен. Последният му свидетел беше някой си Сам Стъдницър, който разхождал кучето си в парка онази сутрин. Стъдницър имаше съвсем къса коса и тесни рамене, говореше кротко.

— Къде отивахте? — попита го Ладжудис.

— Има поляна, на която можем да пуснем кучетата да потичат на воля. Разхождам моето куче там повечето сутрини.

— Каква порода е кучето?

— Черен лабрадор. Името му е Бо.

— По кое време отидохте?

— Около осем часа и двайсет минути. Обикновено отиваме по-рано.

— В коя част на парка бяхте с Бо?

— На една от пътеките през гората. Кучето избърза пред мен, душеше насам-натам.

— Какво се случи?

Стъдницър се поколеба.

Семейство Рифкин седяха на първия ред зад масата на обвинението.

— Чух гласа на момче.

— И какво каза момчето?

— Каза: „Престани, боли ме“.

— Каза ли нещо друго?

Стъдницър преви рамене, намръщи се и отговори:

— Не.

— Само „Престани, боли ме“?

Стъдницър не отговори, а притисна пръсти към слепоочията си, за да заслони очите си.

Ладжудис чакаше.

В съдебната зала се възцари такава мъртвешка тишина, че шумното дишане на свидетеля се чуваше отчетливо. Накрая той отдръпна ръце от лицето си.

— Нищо друго. Чух само това.

— Видяхте ли някого наоколо?

— Не. Не се виждаше надалече. Видимостта там е ограничена. Тази част от парка е неравна, а дърветата са нагъсто. Слизахме по лек наклон. Не виждах никого.

— Можахте ли да определите от коя посока идваше гласът?

— Не.

— Огледахте ли, проверихте ли какво се случва? Опитахте ли се да помогнете някак на момчето?

— Не. Не знаех какво става. Помислих, че някакви хлапета правят нещо. Не знаех. Не ми хрумна нищо лошо. Всяка сутрин в парка има толкова деца, смеят се, вършат щуротии. Прозвуча като че играта само е станала… по-груба.

Погледът му посърна.

— Как ви прозвуча гласът на момчето?

— Като че е пострадало.

— Имаше ли други звуци след този вик? Блъскане, шум от борба, каквото и да е?

— Не. Нищо друго не чух.

— Какво се случи след това?

— Кучето беше настръхнало, държеше се странно. Не знаех какво му е. Наложи се да го дърпам, за да продължим през парка.

— Докато вървяхте, видяхте ли някого?

— Не.

— Забелязахте ли още нещо необичайно онази сутрин?

— Не, чак докато чух сирените и полицаите започнаха да нахълтват в парка. Тогава научих какво е станало.

Ладжудис си седна на мястото.

Всеки присъстващ в съдебната зала чуваше неспирното повторение на тези думи в главата си: „Престани, боли ме! Престани, боли ме!“. Аз също. Съмнявам се, че въобще ще успея да ги пропъдя от съзнанието си. Но дори тази подробност не показваше, че Джейкъб е виновен.

За да подчертае този факт, Джонатан се изправи за един-единствен въпрос, колкото да отбележи участие в кръстосания разпит:

— Господин Стъдницър, вие изобщо не видяхте това момче — Джейкъб Барбър, в парка онази сутрин, така ли?