Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Разбира се, че не вярваш! Никога не си искал да видиш тези неща. Толкова упорито се стремиш да бъдеш нормален, всички ние да бъдем нормални, че си затваряш очите и не обръщаш внимание на нищо, което не се вписва в схемата.

— Ние сме нормални.

— О! Господи! Анди, а всичко, което се случва сега, нормално ли е?

— Не. Но ако питаш дали смятам Джейкъб за нормален — да! Толкова ли е налудничаво?

— Анди… Не виждаш истината. Вече ми се струва, че трябва да мисля за двама, защото ти отказваш да проумееш.

Отидох при нея да я успокоя, да докосна ръцете й.

— Лори, говорим за нашия син.

Тя размаха ръце и ме отблъсна.

— Престани! Ние не сме нормални.

— Какви ги говориш?

— Ти все се преструваш. От години. През цялото време се преструваш.

— Не и за важните неща.

— Важните неща ли?! Анди, ти не ми каза истината. За толкова време нито веднъж не поиска да ми я кажеш.

— Никога не съм те лъгал.

— Всеки ден, в който не си ми казал, ти си ме лъгал. Всеки ден. Всеки ден.

Тя ме избута, за да застане пред доктор Фогъл.

— Вие смятате, че Джейкъб го е направил.

— Лори, моля те да седнеш. Разстроена си.

— Кажете го направо. Недейте да седите, да четете доклада си и да ми цитирате „Диагностичния справочник“. Мога и сама да си го прочета. Просто кажете какво си мислите — че той го е направил.

— Не мога да кажа дали го е направил. Защото не знам.

— Значи казвате, че може да го е направил. Мислите, че наистина е възможно.

— Лори, седни, моля те.

— Не искам да седна! Отговорете ми!

— Да, откривам в Джейкъб някои черти и поведенчески особености, които ме безпокоят, но това е съвсем различно от…

— И значи ние сме виновни? Моля?! Възможно е ние да сме виновни, защото сме лоши родители, защото сме проявили бездушието, едва ли не, жестокостта да го водим в детска ясла като всяко друго дете в града. Всяко дете!

— Лори, моля те, искам да разбереш. Изобщо не сте виновни, в какъвто и да е смисъл. Прогони тази мисъл от главата си.

— А онзи ген — мутацията, която търсехте. Как я наричате? Някаква елиминация…

— МАОА елиминация.

— Джейкъб има ли този ген?

— Генът не е каквото ти си представяш. Вече обясних, че евентуално той би бил причината за предразположение към…

— Доктор Фогъл! Джейкъб има ли този ген?

— Да.

— А моят съпруг?

— Да.

— А моят… да, май трябва да свикна, че ми е свекър…

— Да.

— Ето, видяхте ли? Естествено, че го има. А онова, което написахте по-рано — че Джейкъб приличал на Гринч 3 3 Филмов герой — зелено, космато плашило, чието сърце е три пъти по-малко и затова не може да обича нищо и никого. — Б.р. , защото сърцето му било твърде малко?

— Не биваше да се изразявам така. Това е глупаво. Съжалявам.

— Все едно какво точно сте казали. Още ли го мислите? Моят син твърде малко сърце ли има?

— Трябва да поработим още за изясняване на правилните понятия, с които да описваме емоционалния живот на Джейкъб. Не говорим за размера на сърцето му. Неговата емоционална зрялост не е на равнището на връстниците му.

— А на какво равнище е… емоционалната му зрялост?

Психиатърката си пое дъх.

— Джейкъб проявява някои от особеностите, присъщи за момчета на половината от възрастта му.

— Седем! Моят син има емоционалната зрялост на седемгодишен! Това ли ми казвате?!

— Не се изразих така.

— И какво да правя? Какво да правя?!

Не последва отговор.

— Какво се очаква да направя?!

— По-тихо — казах й, — той ще те чуе.

Третият ден на делото.

Седнал до мен зад масата на защитата, Джейкъб нервно и разсеяно човъркаше загрубяло парченце кожа на десния си палец до нокътя. От известно време това се беше превърнало в негов навик и успя да направи малка рана. Не си дъвчеше нокътя, както хлапетата правят често, предпочиташе да чегърта, да отделя малки люспи кожа, докато не повдигне по-голямо парченце, след което подръпваше усърдно да махне гъвкавата издатина, а ако не се получаваше, я срязваше с ръба на нокътя. От тези упорити „разкопки“ мястото изобщо не можеше да заздравее. Случваше се дори да потече леко кръв и да се наложи да притисне към нея хартиена носна кърпичка, ако имаше в джоба си, или да пъхне пръста в устата си, за да го оближе. Явно беше убеден, противно на всякаква логика, че никой няма да се отврати от това малко представление.

Хванах ръката, която Джейкъб изтезаваше, и я бутнах в скута му, за да скрия заниманията му от погледите на съдебните заседатели, после отпуснах ръката си покровителствено върху облегалката на неговия стол.