Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Дадох знак с ръка на Джонатан и му подадох лист хартия, върху който бях написал три въпроса. Когато ги прочете, веждите му се извиха. Той сгъна листа прилежно и продължи:

— Детектив Питърсън, възразявахте ли срещу някое от решенията на Анди Барбър, докато той ръководеше разследването?

— Не.

— А не е ли вярно, че и самият вие искахте да бъде проучен този човек — Пац, в началото на разследването?

— Вярно е.

Един от съдебните заседатели — Дебелака от Сомървил — дори прихна и поклати глава.

Погледнах красноречиво Джонатан: „Продължавай“.

Той се намръщи. Само в телевизионните сериали някой се опитва да нанесе съкрушителен удар по време на кръстосан разпит. Отбелязваш няколко попадения и си сядаш на задника. Винаги помниш, че свидетелят дърпа конците, а не ти. А и в листчето третият беше типичният „въпрос, който никога не задаваш“ — неопределен, изискващ субективно мнение и допускащ дълъг, непредсказуем отговор. За ветеран в съдебните битки такъв въпрос е като онзи момент във филм на ужасите, когато детегледачката чува шум в мазето и отваря скърцащата врата, за да слезе и да провери какво става. „Не го прави!“, мислено възкликват зрителите.

„Направи го!“, внушаваше моето изражение.

— Детектив Питърсън — започна Джонатан, — съзнавам, че сте в неловко положение. Не искам от вас да изразявате каквото и да било мнение за самия обвиняем. Разбирам, че трябва да се придържате към определени правила. Но ако се ограничим само с бащата на обвиняемия — Анди Барбър, чиито преценки и почтеност бяха подложени на съмнение тук…

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Откога познавате господин Барбър-баща?

— Отдавна.

— От колко години?

— От двайсет. Може и да са повече.

— И след като го познавате повече от двайсет години, какво е мнението ви за неговите способности, почтеност и преценки като прокурор?

— Това няма нищо общо със сина, нали? Говорим само за бащата?

— Точно така.

Питърсън впи поглед в мен.

— Той е най-добрият.

— Нямам други въпроси.

Този път „Нямам други въпроси“ означаваше „Да ти го начукам“. Ладжудис се отказа повече да ровичка моята роля в разследването, макар че я спомена мимоходом още няколко пъти в делото. Нямаше съмнение, че в първия ден успя да внуши каквото искаше на съдебните заседатели. Засега може би нямаше нужда да се стреми към нещо повече.

И все пак в този следобед ние излязохме от съдебната зала с чувството на победители.

Не за дълго.

Доктор Фогъл съобщи мрачно:

— Опасявам се, че трябва да ви кажа някои неща, които ще понесете трудно.

Всички се чувствахме изтощени. След напрежението през целия ден в съда умората се просмуква чак в костите, мускулите смъдят. Но унинието на психиатърката ни накара да настръхнем като от сигнал за бойна тревога. Лори се взираше в нея нервно, Джонатан — с присъщия си поглед на любопитен бухал.

— Уверявам ви, свикнахме с лошите новини, вече сме като бронирани — опитах да разведря обстановката.

Доктор Фогъл се постара да не срещне погледа ми.

Връщам се мислено назад и сега чувам колко нелепо е прозвучало казаното от мен. Ние — родителите, често говорим със смешна храброст, когато стане дума за нашите деца. Кълнем се, че можем да понесем всеки удар, да надмогнем всяко предизвикателство. Никакво изпитание няма да е непосилно за нас. Готови сме на всичко за децата си. Само че никой не е защитен, особено родителите. Нашите деца ни правят уязвими.

Сега разбирам и че разговорът се случи точно в момент, когато можеше да ни смаже. Не повече от час бе минал след закриването на съдебното заседание и докато адреналинът в кръвта ни се нормализираше, с него затихваше и удовлетворението от победата. Приличахме на боксьори след дълъг мач. Не бяхме в състояние да се справим с лоши новини.

Седяхме четиримата в кантората на Джонатан до площад „Харвард“ около кръглата дъбова маса в неговата библиотека — Лори и аз, Джонатан и доктор Фогъл. Джейкъб беше в приемната при Елън, младата сътрудничка на Джонатан.

Когато доктор Фогъл отмести поглед, за да не срещне моя, сигурно си мислеше: „Смяташ се за неуязвим? Само почакай…“.

— А ти, Лори? — попита психиатърката със сговорчивия си тон, който използваше в терапевтичните сесии. — Можеш ли да издържиш точно сега?

— Абсолютно убедена съм.

Доктор Фогъл огледа внимателно Лори — с къдравата като пружинки коса и бледата кожа, като след прекаран хепатит, с тъмните торбички под очите. Лори отслабна толкова, че дрехите висяха от костеливите й рамене. Кога настъпи тази промяна? Изведнъж, под тежестта на делото? Или постепенно, година след година, без дори да забележа? Пред мен вече не беше моята Лори — смелото момиче, което ме създаде и което аз също сътворих във въображението си, както вече ми се струваше. Изглеждаше толкова променена, че се питах дали не умира пред очите ми. Делото я съсипваше. Тя не беше готова за такава борба. Никога не бе проявявала такава твърдост, не беше й се налагало. Не беше виновна, разбира се, но нейната крехкост ме жегна непоносимо. Бях готов да поема всичко върху себе си — заради нея, заради нас тримата, но нямаше какво да направя, за да предпазя семейството си от тази съсипия. Защото е лесно да бъдеш твърд, ако просто си си такъв, имаш такъв характер. Представете си обаче какво преживяваше Лори този ден, докато седеше с вдървен гръб на края на стола и се взираше храбро в лекарката в очакване на поредния удар. Тя никога не се отказа да защитава Джейкъб, да анализира позицията на шахматната дъска, да пресмята всеки ход и реакцията на противника. Не престана да го закриля до самия край.