Андрю Грос - Синята зона

Кейт ги остави да я сложат на количката. Погледна право в синьото небе. Същото синьо небе беше видяла от стаята си в хотела.

— Кейт.

Мисълта й се зарея. Сети се за Джъстин и Емили. Кой щеше да им каже? Трябваше да научат. Къде щяха да идат сега? Кой щеше да се грижи за тях? А Грег… Кейт внезапно осъзна, че трябва да му се обади. Да му каже, че е добре.

— Трябва да се обадя на съпруга си — промълви тя. Опита се да седне. Не беше сигурна дали някой я е чул.

Те забутаха количката й към линейката. Не можеше повече да се бори. Почувства замайване, не можеше повече да се съпротивлява на подтика да затвори очи.

Внезапно се сети, че оставя нещо, нещо много важно.

— Почакайте! — Кейт се протегна и сграбчи един от фелдшерите за ръката.

Количката спря. Жената се наведе по-близо до нея.

— Там на масата има нещо. Една снимка — тя се опита да посочи, но дясната й ръка не помръдна. И вече не знаеше в коя посока. — Не мога да я оставя. Тя е някъде там.

— Уенди, трябва да тръгваме — колегата на фелдшерката забута количката.

— Моля ви — Кейт опита да се надигне. Тя стисна повторно ръката на фелдшерката. — Трябва ми. Много ви моля…

— Рей, почакай за секунда — обади се жената.

Кейт отпусна глава назад. Не чуваше нито сирените, нито шума на тълпата, а само крясъците на чайките и звуците от пристанището, които стигаха до нея приглушени. Беше ден на надежди и обещания. Бризът погали лицето й. За миг забрави защо е тук.

Фелдшерката се наведе към нея и пъхна нещо в ръката на Кейт.

— Това ли е?

Кейт плъзна пръсти по снимката като незряща. Майка й я беше държала.

— Да. — По нея имаше петънца от кръв. Тя погледна нагоре към жената. — Благодаря ви.

— А сега трябва да ви закараме в болницата. Да тръгваме.

Кейт почувства как количката се поклаща, когато я вдигат. Сирената зави. Не можеше да се съпротивлява повече. Навсякъде около нея цареше възбуда. Замаяна, тя затвори очи.

Онова, което видя, я уплаши. Баща й стоеше пред портата и се усмихваше.

Тя искаше да произнесе три думи. Въпросът, на който майка й не можа да отговори.

— Защо си там?

Колесникът на полет 268 на „Америкън Еърлайнс“ докосна пистата на летище „Джон Фицджералд Кенеди“, след което големият самолет забави и спря.

Кейт гледаше през прозореца до седалката си в бизнес класата, дясната й ръка висеше в клуп. В далечината можеше да види познатата контролна кула, заедно с терминала „Зааринен“ с формата на седло, който сега подслоняваше авиокомпанията „Джет Блу“.

Беше си у дома.

Двама щатски служители седяха от другата страна на пътеката до нейното място. Придружаваха я от болницата, където бе прекарала трите дни до отлитането си от Сиатъл. Рамото й беше добре. Куршумът бе минал чисто през него. Обработиха раната срещу инфекция и й биха успокоителни срещу шока, докато не решиха, че е в състояние да пътува. Трябваше да носи превръзката още седмица или десетина дни.

Обаче всичкият морфин и валиум на света не можеха да заглушат истинската болка.

Болката от преживяването на ужасяващата сцена всеки път, щом й се налагаше да я разнищва със следователите, започваше с мига, в който тя се обръща към майка си, когато куршумът я прониза в рамото, нейната безучастност и равнодушие и собственото й неразбиране. Гледката на главата на Шарън, леко наклонена напред, безжизненият и неотзивчив поглед, кървавият кръг, който започва да се разширява по пуловера й. Шокът, който я обзема. „Мамо!“

И въпросите. Мозъкът на Кейт не ги схващаше ясно. Какво щеше да стане, ако не беше дошла тук, както я умоляваше Грег? Какво щеше да стане, ако бе послушала предупреждението, което получи на реката? Какво щеше да се случи, ако просто бе отишла до предната врата и беше почукала? Щяха да я оставят да види семейството си. Какво щеше да стане, ако не се бе навела за чашката?

Майка й щеше да е жива.

Джъстин и Емили бяха заминали със самолет вчера. Щяха да живеят при леля им на Лонг Айлънд. Погребението щеше да бъде в четвъртък. А после, кой знае? Може би с това всичко щеше да свърши. Щетата беше нанесена и застраховката изплатена.

На покрива на хотела, откъдето бяха дошли изстрелите, заедно със захвърлената снайперистка карабина в найлонов плик бяха открили нещо ужасно.

Отрязан език. Кучешки. Този път посланието на Меркадо бе страховито ясно. Така постъпваме с хората, които говорят.

„Проклет да си, татко! — Кейт затвори очи, докато самолетът маневрираше и се допря до ръкава. — Виж какво причини!“