Том Кристенсен - Драконът

Усети, че започва да замръзва. Зъбите му тракаха. Езикът, както обикновено, се движеше в пролуката, където липсваше зъб, докато той стоеше там, трепереше и умираше от студ. Трябваше да си облече пуловера с качулката под шушляковото яке, но той изглеждаше толкова странно, бе казал Андреас. Затова отдолу беше само по потник.

Огледа се още веднъж, светейки си с телефона, за да провери дали имаше още нещо. Раменете му затрепериха неволно. Беше отвратително да си помисли, че тук е имало обгорял труп. Освети нозете си и видя, че новите му обувки "Конвърс" са изцапани. Понечи да се върне назад към велосипеда си. Може би някой го наблюдаваше иззад дърветата. Затича се, докато си светеше с телефона пред себе си.

Когато почти бе стигнал до колелото, забеляза, че нещо блещука. Спря се и насочи светлината натам. И там отново видя просветване до някакъв храсталак. Нещо сребристо. Тръгна по посока към проблясванията. Осемдесет метра по-напред спря и приклекна, вдигна някакви тежки клони и светна под храста.

Беше някакво куфарче. Взе го. Беше метално. Много красиво, сигурно безбожно скъпо. Опита се да отвори закопчалката, но беше заключена. Вдигна го и го разтресе. Имаше много неща, които се изтърколиха вътре.

Мартин погледна под храста, за да провери дали имаше още нещо. Нямаше. Бързо се огледа и тичешком се върна при колелото. Там смъкна черното шушляково яке от себе си и уви в него куфара.

После се метна на колелото и пое колкото се може по-бързо към къщи с опакования куфар под едната си ръка и със сълзи на очите. Вече не му беше студено.

Мартин заключи колелото на общата рамка за велосипеди пред блока и се втурна към входната врата. Успя да измъкне ключа от джоба с цип на шушляковото си яке, без да се налага да разтваря куфара, и влезе вътре.

Никой не го бе видял. Сигурен беше. Беше учудващо празно и тихо по алеите между блоковете.

Качи се на тесния асансьор до четвъртия етаж. Избегна стълбите. Много хора можеха да го видят там.

Пред вратата на апартамента спря и се огледа. След това прилепи ухо към вратата и се заслуша. Телевизорът в дневната беше включен. Чу как майка му викаше нещо, но не разбираше какво. После някаква врата се затръшна и звукът от телевизора стана по-слаб. Затваряха вратата от коридора към дневната. Пъхна ключа в ключалката и внимателно го завъртя. Бутна вратата, видя сянката на майка му да се движи към дневната през неравното стъкло на вратата вляво. Съвсем тихо и внимателно той заключи вратата, без да я затръшва, както обикновено правеше и се шмугна в стаята си. След това разви куфара, хвърли крадешком поглед към него и го пъхна под леглото.

После излезе в коридора, отвори външната врата и я блъсна.

– Мартин, ти ли си? – дочу той как майка му викна.

– Да! – Той отиде и отвори вратата на дневната.

Руар, както винаги, седеше на черния кожен стол. Той се озърна назад и с изръмжаване отбеляза, че Мартин е там.

– Боже Господи, нали не си бил навън само по потник? – възкликна майка му и се приближи към него. Сграбчи го за ръката. – Ама ти си измръзнал!

Той откопчи ръката си. Майка му ухаеше силно на парфюма, който той не харесваше особено много. Освен това Мартин смяташе, че е започнала да се конти прекалено много напоследък – нова прическа и много повече грим, отколкото използваше преди. Самият Андреас го бе споменал. Може би тя си мислеше, че на Руар така му допадаше.

– Ще настинеш. Толкова си... загубен. – Тя се обърна към Руар, който седеше загледан във футболен мач на големия плосък екран. – Ама кажи му нещо, Руар. Аз вече не се справям.

Руар се извърна с раздразнено изражение на лицето. Носеше черната тениска, която винаги слагаше, без ръкави, така че татуировките по бицепсите му да се забелязват. На едната ръка имаше змия, ревящ тигър на другата. Мартин знаеше, че той имаше също и татуировка по врата под черната коса – някакво крило, което се показваше.

– Мамка му, Мартин! – само изкрещя той и отново се обърна към телевизора.

Изражението на лицето на майката се промени, стана по-меко.

– Гладен ли си? – попита тя. – да ти сготвя ли нещо?

Той поклати глава.

– Отивам си в стаята – отвърна и излезе. Затвори вратата добре след себе си.

Значи затова, мислеше си Мартин, затова навън почти нямаше хора. По телевизията даваха футболен мач. Интереса към това беше изгубил, след като спря да играе преди няколко години. Футболът беше едно от най-глупавите неща, за които можеше да се сети.