Стивън Ледър - Госпожа Мафия

— Нещо за пиене, Франк? — попита Симсън.

— Дай ми портокалов сок и лимонада, Дъг. Първо трябва да говоря с началника.

Уелч излезе в коридора. Секретарката на началника на отдела, Саймън Едуардс, му махна през отворената врата:

— Чакат ви, господин главен инспектор.

Едуардс бе заровен в книжа, но стана и стисна ръката на Уелч:

— Добра работа, Франк. Отлично. Предай поздравленията ми на момчетата. Позволих си да им организирам малко празненство.

— Много благодаря, сър.

— Не всеки ден изпращаме такъв мръсник като Тери Грийн зад решетките.

— Не, сър.

Едуардс седна и отново взе писалката си. Тъй като Уелч остана на мястото си, той пак я пусна.

— Още нещо ли искаш да ми кажеш, Франк?

— Жената на Грийн. Саманта. Излъга най-безочливо. Съдията я посмъмри, но аз искам да я подведем под отговорност.

Едуардс примигна:

— Не съм убеден, че ще спечелим от това, Франк. Ти не си женен, нали?

Въпросът беше реторичен. Едуардс много добре знаеше семейното положение на Уелч.

— Не, сър.

— Жените винаги поддържат съпрузите си. В радост и в несгоди. Бог да ги поживи за това.

Уелч се опря върху бюрото на шефа си и се наведе напред, но по лицето на началника пролича, че това нарушаване на територията никак не му се нрави. Затова инспекторът бързо се отдръпна назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Съдията каза, че това е лъжесвидетелстване — настоя той. — Тя е виновна.

— Но не постигна нищо, нали, Франк? Въпреки лъжливите показания Грийн е зад решетките. Да не будим куче, което спи. Става ли?

Уелч не отговори. Искаше да отстоява позицията си, но беше работил достатъчно с Едуардс и знаеше, че няма смисъл. Нищо не можеше да накара началника да си промени решението, независимо какви разумни аргументи му изтъкваш.

Уелч кимна.

— Добре, сър.

— Знаех, че ще ме разбереш.

Едуардс отново се зае с документите си.

Уелч се върна в оперативната зала. Симсън му подаде чаша.

— Заповядай, шефе.

Уелч я взе, но не отпи.

— Какво има? — поинтересува се Симсън.

— Разминаване на мненията с началника. Мисли Саманта Грийн за спящо куче. Аз пък я смятам за лъжлива кучка.

Тери Грийн свали сакото си и го подаде на отегчения надзирател.

— Съмнявам се да имате закачалки.

Надзирателят взе сакото и изсумтя:

— Сако. Тъмносиньо. „Армани“.

Говореше с носов бирмингамски акцент. Беше едър дебелак с шкембе, сякаш е бременен. Натъпка сакото в найлонов плик.

Тери разкопча колана и събу панталоните си. Друг надзирател записваше данните за вещите му.

— Панталони. Тъмносини — каза той.

Беше също едър мъж, но с мускулесто тяло. Както колегата си, имаше къса коса и мустаци.

Влезе трети надзирател — дребосък с тънки устни и малки очички. Той взе листа от едрия мъжага и погледна списъка.

— Знаменитият Терънс Грийн — усмихна се. — За нас е чест. „Армани“, а? Жалко, че като излезеш, вече няма да е на мода. — Той върна списъка на колегата си. — Аз съм главен надзирател Ригс. Това крило е под мое разпореждане.

— Сигурно сте много горд с това — отбеляза Тери.

Свали часовника си и го подаде на дебелия надзирател.

Ригс протегна ръка и го взе. Огледа го.

— Часовник. „Ролекс“. Златен.

Тери взе един комплект затворнически дрехи от масата.

— Сега бихте ли ми показали стаята?

Ригс се усмихна:

— Ти си бил много забавен човек, Грийн.

Той пусна часовника на плочките и го смачка с пета. Без да сваля очи от Тери, се наведе и го вдигна.

— Часовник. „Ролекс“. Златен. Счупен. — Пусна часовника в едно пликче. — Подпиши се за вещите и тези любезни господа ще те изпратят до килията ти. Пропусна вече обяда, а за съжаление днес не обслужваме по стаите. — Той замълча, за да си придаде важност, после вдигна ръка, сякаш да накара някое дете да замълчи. — Не, чакай… Извинявам се. Всъщност не ми пука дори да гладуваш цяла седмица.

Ригс се закиска на собствената си шега и излезе; звукът от тежките му обувки бавно заглъхна в коридора.

Кабинетът на Ричард Ашър отразяваше характера на собственика си — пълен бе с остри ръбове и обзаведен в съмнителен естетически стил. Мебелите бяха само от хром и стъкло, а картините на стената приличаха на петна от кръв върху платното. Когато Сам влезе, Ашър крачеше с телефон в ръка пред огромния прозорец с изглед към центъра на Лондон. Той й се усмихна бързо и продължи да шепне в слушалката за някакъв превод на пари от Каймановите острови в Гибралтар, който никой данъчен чиновник нямало да надуши.