Филип Розенберг: Могъщите

Джефри Блейн си даде няколко секунди, за да възприеме всичко. Погледът му пробяга бързо от бара вдясно, през масите със златисти покривки на червеникави цветя, а оттам чак до подиума за музикалната група в дъното на помещението. Гостите продължаваха да влизат: мъжете изтръскваха снега от раменете си, жените предпазливо сваляха качулките на дъждобраните от прическите си, момичетата тръснаха великолепните си коси и пръскаха капки по всеки, имал неблагоразумието да се окаже наблизо.

След малко щеше да провери какво става отвън и дали улиците са чисти. Сега искаше да се увери, че тук всичко е наред.

Съдия Борклунд и съпругата му намериха Джесика, поднесоха поздравленията си и я разцелуваха. Тя засия от радост. Най-добрите й приятелки Рене, Ейми и Грейс надничаха иззад красивите й голи рамене с неизменни усмивки и леко отегченото излъчване на съвършени и красиви момичета, очакващи началото на празненството. След малко поздравленията щяха да приключат и на почетната гостенка повече нямаше да й се налага да слуша колко е сияйна и колко е великолепно помещението, и как всички абсолютно не могат да повярват, че празненството й е в ресторант като „Стасни“ (като че ли имаше друг ресторант като „Стасни“), и „Осъзнаваш ли какъв късмет имаш?“, и „Говориш глупости, скъпа, тя напълно го заслужава“, и „Баща ти как успя да уреди това място?“.

Оркестърът щеше да започне да свири след няколко минути. Инструментите вече бяха на издигнатия специално за случая подиум близо до кухнята. Но музикантите още ги нямаше. Бяха дошли, бяха наредили инструментите си, след което се бяха оттеглили в кухнята.

Джефри наблюдаваше дъщеря си, която излъчваше самочувствието на човек, който поне за момента е центърът на вселената. Знаеше, че фотографите отвън, които полицията удържаше зад барикади от другата страна на улицата и на които беше позволено само да снимат отдалеч гостите на Джефри Блейн, или на Джесика Блейн, биха дали мило и драго за снимка, на която Джейкъб Кренцес целува сияйната Джесика, или на Уилард Боринс, който се здрависва с нея, или как тя свежда дългата си ботичелиевска шия, за да чуе какво й прошепва Ицхак Перелман.

Покрай Джефри мина келнер с блюдо задушени гъби — един от най-прехвалените ордьоври на „Стасни“. Джефри се отдръпна от пътя му и тръгна към дъното на помещението. Ед Уоринен го спря, но се задържа при него само колкото да се здрависат и да целуне жена му Телма. Извини се, че не може да им обърне внимание, и каза, че ей сега щял да се върне. Тъкмо им беше обърнал гръб, когато Уилтън Мейзър го хвана за ръката.

— Няма да ти отнемам от времето, сигурно имаш милион неща на главата. Дъщеря ти е прекрасна и всичко е прекрасно.

— Уилтън, ти пък откога разбираш от прекрасни работи? — отвърна Джефри и двамата се засмяха.

Джефри си проби път през кипящата от оживление кухня и тръгна към офиса. Беше казал на музикантите, че иска да говори с тях преди да започнат, и четиримата го чакаха, заели небрежно цялото пространство в офиса на Ерил Стасни с вид на хора, според които мястото им е точно в една спретната кухня. Казваха се Джони Болс, Тед Диди, Бо Джоб и Джейк Огъст. Наричаха се „Фолинг Рок Зоун“ и Джони Болс, който се представяше като вокалист на групата, имаше татуировка на пенис дълга от лакътя до рамото. На Джефри му се струваше, че не са толкова млади, колкото искат да изглеждат. Предположи, че Джейк Огъст, който твърдеше, че е басистът, е поне на трийсет години, ако не и повече, а и останалите не изглеждаха по-млади. Многообразието от яки бради и мустаци, както и килограмите черен грим, който ги правеше да приличат на малоумни миещи мечки, очевидно имаха за цел да ги приобщят към една доста по-млада възрастова група.

— Нали знаете, че няма усилватели — напомни им Джефри.

— Да — каза Джони Болс.

— Исках да ви питам за текстовете на песните.

— Какво по-точно?

— Ами… — Джефри се запъна. Чудеше се как да постави въпроса. — Има ли неприлични думи?

— Малко.

— Малко?