Филип Розенберг: Могъщите

— Искате да не употребяваме определени думи ли? Например „путка“? Няма да употребяваме думата „путка“. Разбрахте ли момчета, никакви „путки“.

Останалите се съгласиха и заповтаряха като някаква мантра: „Никакви путки“.

— Нямах точно това предвид — каза Джефри.

Джони Болс вдигна едната си вежда и зачака. С нея се вдигнаха и две халки и една метална сачма.

— По̀ ме вълнува насилието — каза Джефри.

— За или против него сте?

Този път беше ред на Джефри да не отговори.

— Извинявайте, пошегувах се — каза певецът. — Сигурно имате предвид разни работи като „убий свинете“ и „заколи кучката“, такива простотии. Това е рап. Ние не правим рап.

— А какво правите?

— Няма да ви хареса — отвърна Джони Болс съвсем искрено за пръв път от началото на разговора. — Но на децата ще им хареса. Нали това е целта?

— Част от целта.

— Добре. Не искате хората да ви оплюят.

— Точно така.

— Но все пак трябва да е истинско, нали? Защото, ако искате, можем да ви пеем и сватбени маршове. „Нава Нагила“, „Септембър Сонг“. Което е отврат. Нали не искате?

— Не искам — съгласи се Джефри. — Трябва да е истинско.

Филис разговаряше с Еверет Лейн, единственият жив пряк наследник както на Джейкъб Лейн, така и на Езра Воган Бентли, отдавна починалите основатели на „Лейн Бентли“, инвестиционната фирма, в която съпругът й беше партньор. Джефри се приближи зад нея и обви талията й с ръка. Еверет Лейн го посрещна с усмивка на тънките устни и каза нещо мило за празненството.

Изнемощелият осемдесет и няколко годишен патриарх се вясваше в офиса само веднъж седмично. Всички знаеха, че не посещава семейните празненства на съдружниците, но той беше тук, все още с палто и с увит в кариран вълнен шал врат. Личният му прислужник Грегъри, мъж почти на неговата възраст, стоеше безмълвно зад него. Господин Лейн очевидно нямаше намерение да стои на празненството, но това, че поне беше благоволил да се появи, бе нещо като триумф за Джефри. По този начин Еверет Лейн ратифицираше уникалното положение на Джефри във фирмата.

Филис се обърна усмихната към съпруга си в мига, в който усети докосването му. Беше облечена в бледозлатиста копринена рокля, която очертаваше все още идеалната й фигура така, както би го сторила мъжка ръка, лягайки меко върху бедрата и ханша й. Джефри осъзна, че все още е много красива, всъщност най-красивата жена, която познаваше. Тя се притисна в него, не провокиращо, а съвсем леко, колкото да покаже на евентуалните наблюдатели, че бракът на Джефри и Филис Блейн е идеален. Джефри отвърна на усмивката й. Моментите като този, когато тя се усмихваше с идеалната си усмивка и когато идеалното й тяло докосваше неговото, бяха редки, но достатъчни, за да го изваждат от равновесие, когато осъзнаваше, че все още би могъл да бъде влюбен в нея.

— Господин Лейн тъкмо сподели, че намира музиката за учудващо приятна — каза тя.

— Вярно е — каза старецът. — Но защо са се издокарали така?

Джефри се засмя. Филис също се засмя. Двамата се погледнаха, споделяйки взаимната радост от това, че са чули едва ли не най-остроумното нещо в живота си.

Джим Торнтън, който стоеше малко по встрани, вдигна поглед от уискито си и кимна леко към стареца и семейство Блейн. Холдън Мартинс и Тод Уайнбрук погледнаха в същата посока. И тримата бяха партньори в „Лейн Бентли“. Еверет Лейн не беше дошъл на сватбата на Уайнбрук, нито на тази на Торнтън, и то преди почти десет години, когато беше много по-млад и все още изкарваше пълна работна седмица в офиса. Те се спогледаха, явно несигурни как да възприемат факта, че се е появил на рождения ден на дъщерята на Блейн.

— Да си жив и здрав, Джефри — каза най-накрая Уайнбрук и вдигна чашата си.

Торнтън, който насмалко не бе дал воля на завистта си, размисли и се отказа. Щеше да прозвучи неуместно. Успехите на Джефри не се зловидеха на никого. В този човек имаше нещо, което просто те караше да му се радваш.

Или поне така беше редно да се чувстваш.

Клинт Болинг излезе от мъжката тоалетна и се огледа като човек, слязъл от влак. Въздъхна. Празненството носеше всички белези на чиста загуба на време, но сега поне се чувстваше малко по-добре. Главата му бръмчеше, което означаваше, че шибаният рожден ден на някаква абсолютно непозната тийнейджърка може да се окаже съвсем приличен начин за прекарване на вечерта на три хиляди километра от дома.

Беше дошъл още в осем, макар да знаеше, че е глупаво да идва точно в осем само защото Блейн му е казал да дойде в осем. Просто не понасяше хотелски стаи. Неясно защо, но поканата на Блейн го беше накарала да се почувства длъжен да дойде. Ако се наложеше да изкаже предположение, щеше да предположи, че Блейн въздейства по същия начин на повечето хора. Хората искаха да правят това, което Блейн искаше от тях. Този тип беше толкова „искрен“, че човек чак настръхваше. В случая важното беше, че Блейн искаше да стане негов банкер. И по всички правила трябваше да му целува задника, а не да го влачи по някакви детски партита.