Тук точно обаче те слезли за пръв път на брега с целия си страх и възторг, че са попаднали в новата земя. Земята наистина била нова, само на десет хиляди години. Земя от пясък. Колко ли призраци на индианци са чували да вият през първите нощи на бивака си.
Сещам се за първите заселници винаги когато се разхождам до смарагдовозелените мочурища в края на града. По-нататък дюните по брега са толкова ниски, че човек може да зърне кораби на хоризонта дори когато водата не се вижда. Покритите мостици на спортните риболовни лодки приличат на керван по пясъка. Ако съм пийнал, започвам да се смея, защото срещу паметната плоча на първите заселници, на по-малко от петдесет метра, там където е положено началото на Съединените щати, е входът на гигантски мотел. Той не е по-грозен от всеки друг голям мотел, но безспорно не е и по-красив, и единствената почит, която се отдава на първите заселниците, е, че мотелът се нарича „Странноприемница“. Асфалтираният му паркинг е с размерите на футболно игрище. Нека отдадем заслуженото на първите заселници.
Само толкова — колкото и да изстисквам и насилвам мозъка си — мога да си припомня за това как прекарах своя двадесет и четвърти следобед. Излязох, пресякох пеш града, потънах в размисли за геологическия произход на нашите брегове, отдадох въображението си на първите заселници, присмях се на „Странноприемницата на Провинстаун“. После, предполагам, трябва да съм продължал пеш към дома си. Унинието, в което бях изпаднал, докато лежах сгушен на дивана си, беше безкрайно. Бях прекарал дълги часове през тези двадесет и четири дни с втренчен в стената поглед, ала това, което ясно си спомням и което не мога да забравя, е, че вечерта се качих на поршето си и минах по Търговската улица съвсем бавно, сякаш се страхувах в тъмнината да не блъсна някое дете — вечерта беше мъглива — и не спрях никъде, докато не стигнах до „Алеята на вдовицата“. Там, недалече от „Странноприемницата на Провинстаун“, има една тъмна, облицована с борово дърво стая, в чиито основи приливът леко приплясква — защото част от очарованието на Провинстаун, на което пропуснах да се спра, е, че не само моята къща — нейната къща! — но и повечето от сградите по Търговската улица откъм страната на залива са като кораби по време на прилив, когато долната част на корпусите им е наполовина залята от морската вода.
Такъв бе приливът тази нощ. Водата се надигаше така упоително, сякаш се намирахме в тропиците, ала аз знаех, че морето е студено. Зад здравите прозорци на тази тъмна стая огънят в голямата камина беше като от цветна картичка, а моят дървен стол бе напълно съоръжен за приближаващата се зима, тъй като имаше една полица, от онези, които преди сто години са били използвани в читалните: голяма, извита дъбова дъска, която се вдигаше нагоре на пантите си, за да може човек да седне, а след това се полагаше под десния лакът и служеше за масичка, където да си оставиш питието.
„Алеята на вдовицата“ сякаш е била създадена специално за мен. В самотните есенни вечери обичах да се развличам със самозаблудата, че съм някакъв съвременен магнат — морски разбойник, притежаващ огромни богатства, който държи това заведение заради собствено удоволствие. В големия ресторант в другия край вероятно рядко съм стъпвал, но малкият бар в салона с ламперията, с барманката към него, беше изцяло на мое разположение. Тайничко трябва да съм си вярвал, че друг няма право да влиза там. През ноември не беше трудно човек да поддържа тази илюзия. В мирните нощи през седмицата повечето от посетителите за вечеря, добродетелни потомствени американци от Брустър, Денис и Орлиънс, дошли да опитат вкуса на възбудата, изпитваха най-силна тръпка просто от това, че са проявили дързост и са посмели да пропътуват с колите си цели петдесет или шестдесет километра до самия Провинстаун. Отгласът на лятото поддържаше непокътната лошата ни репутация. Тези прекрасни „шотландски етюди в сребристо“ — което ще рече, всичките стопроцентови професори в оставка и оттеглили се от поста си директори на компании — не идваха с намерението да висят в някакъв бар. Те се насочваха направо към залата за хранене. А и само един поглед към дънковото ми яке беше достатъчен, за да се запътят към яденето. „Не, скъпи — казваха съпругите им, — нека ни сервират напитките на масата. Умираме от глад!“
„Да-да, миличка — промърморвах аз на себе си, — умирате.“
През тези двадесет и четири дни салонът в „Алеята на вдовицата“ се бе превърнал в моята крепостна кула. Седях до прозореца, взирах се в огъня, наблюдавах как се променя приливът и след четири бърбъна, десет цигари и дузина бисквити със сирене (моята вечеря) имах чувството, че съм поне един страдащ от любов владетел, който живее край морето.
Читать дальше