Норман Мейлър - Мъжагите не танцуват

— Да, ама някои от твоите съседи изглежда са от дружеството на благородните доносници. Така, както го описваха по телефона, помислих, че си отрязал на някого ръката.

— Възмутен съм. Но защо не дойдеш да вземеш проба? Можеш да ми провериш кръвната група.

— Хайде, стига бе! — изсмя се той. Смехът му беше като на истинско ченге. Цвилене на колоратурно сопрано, което нямаше нищо общо с всичко друго у него. Лицето му, мога да ви кажа, беше сякаш издялано от гранит.

— Добре — рекох, — много е смешно. Но на теб ще ти бъде ли приятно като възрастен човек да ти тече кръв от носа?

— Ами — каза той, — аз бих взел сериозни мерки. След като ударя десет бърбъна, ще изпия чаша вода най-педантично. — „Педантично“ отмери точно времето му за обедна почивка. Той изцвили и прекрати предаването.

Почистих колата отвътре. Нямах чувството, че тази работа е по-малко опасна, отколкото чистенето на бълвоча на кучето. Пък и стомахът ми не приемаше добре кафето. Не знаех дали да се вълнувам от наглостта и — или параноята на съседите си (кои точно?), или пък да си живея с убеждението, че съм превъртял достатъчно, за да счупя носа на някоя и друга блондинка. Или дори нещо по-лошо. Как се реже ръката на човек?

Проблемът е, че сардоническата ми половинка, която види се е била създадена, за да ми помага в преодоляването до голяма степен на лошите дни, в крайна сметка не беше истинска половинка, а само една фасета — клетка в диска на рулетката. Има още тридесет и седем такива. А и нищо не се уталожваше при все по-силното ми убеждение, че кръвта на седалката не бе изтекла от нечий нос. Кръвта бе текла прекалено обилно. Така че аз скоро изпитах отвращение. Кръвта, като всяка природна сила, настойчиво иска да проговори. И посланието й е все едно и също. „Всичко, което живее — чух думите й, — крещи, че иска да живее пак.“

Ще ви спестя някои подробности, като измиването на тапицерията и курсовете насам-натам с кофите с вода. Проведох дружески разговори за кръвотечението от носа с двама съседи, които минаха, докато работех, и вече бях решил да отида пеш до полицейския участък. Истината е, че ако вземех колата, Риджънси можеше да се изкуши да я задържи за оглед.

През трите години в затвора имаше случаи, когато съм се събуждал посред нощ, без да мога да разбера къде съм. Това сигурно не беше необичайно, ако изключим обстоятелството, че естествено знаех точно къде бях, знаех в кой блок е килията ми, номера й, ала въпреки всичко не можех да приема факта. Не можех да възприема дадеността като такава. Лежах в леглото и кроях планове как да заведа някое момиче на обяд, или решавах да наема малка платноходка, с която да поплувам. Нямаше полза да си припомням, че не съм си у дома, а в килията на затвор с облекчен режим във Флорида. Тези факти ги приемах като част от някакъв сън и затова доста далече от мен. Успявах да се освободя от плановете си за деня само ако сънят, че съм в затвора, престанеше да ме преследва. „Хей, приятел — казвах си, — махни тези паяжини.“ Понякога ми бе необходима цяла сутрин, за да се върна към реалното време. Едва тогава бях в състояние да осъзная, че нямам възможност да заведа момичето на обяд.

В нещо подобно се бях забъркал сега. Имах татуировка. Не можех да дам обяснение защо едно добро куче се беше уплашило от мен, защо колата ми отвътре току-що бе измита от кръвта, защо може да съм видял или да не съм видял безследно изчезналата си съпруга снощи, защо продължавах да имам тази прекрасна, неспадаща подутост — предизвикана от една блондинка на средна възраст, посредник на недвижимо имущество от Калифорния — единственото, за което можех да мисля, докато вървях пеш към центъра на града, беше, че Алвин Лутър Риджънси би трябвало да има доста сериозна причина, за да прекъсне работата на един писател.

Обаче пък не си давах труда да сложа в сметките и обстоятелството, че цели двадесет и пет дни не бях написал нищо. Донякъде, също както през сутрините в затвора, когато не можех да започна деня, и сега бях като празен джоб, измъкнат навън и до такава степен освободен от самия себе си, като да бях артист, зарязал жена, деца, дългове, заблуди и дори собственото си аз, за да успее да се превъплъти в нова роля.

Фактически така се бях вживял в новата си личност, която сега влизаше в канцеларията на Риджънси в сутерена на градския съвет, че минах през вратата като репортер — или с други думи, положих всички усилия да оставя впечатлението, че дрехите на началника на полицията, изражението му, мебелите в канцеларията и казаните думи са еднакво важни за мен, толкова важни, колкото и текстът, който щях да включа в очерка от осем чудесни пасажа с приблизително еднаква дължина. Влязох, както казах, напълно съсредоточен в тази роля и затова като добър журналист забелязах, че той не беше свикнал с новата си канцелария. Все още. Независимо че личните му вещи, като снимки, свидетелства в рамки, дипломи, преспапиета, сувенири, бяха подредени или закачени на стените, независимо че две картотеки за документи стояха до бюрото му като пилони пред портите на древен храм, независимо че той самият седеше изпънат в креслото си като военен, какъвто е бил, а ниско остриганата му почти до кожа глава свидетелстваше, че е стара зелена барета, независимо от всичко се виждаше: той не се чувства удобно в канцеларията си. Но пък в коя ли канцелария изобщо би се чувствал удобно? Чертите на лицето му бяха такива, че биха принудили някой скулптор да използва пневматичен чук за камъка — цялото в скали, рифове и тераси. В града му бяха дали безброй прякори: Каменното лице, Мишената, Святкащото око или — нека го оставим на старите португалски рибари: Ситната стъпка. Очевидно местните хора още не можеха да го приемат. Въпреки че той от шест месеца изпълняваше длъжността началник на полицията, в канцеларията още витаеше сянката на предшественика му. Предишният началник, заемал поста десет години, беше местен човек от португалски произход, който нощем изучаваше право и се бе издигнал до главен прокурор на щата Масачузетс. За предишния началник — като се има предвид, че става въпрос за Провинстаун, едно съвсем несантиментално градче — всички си спомняха с хубави думи.