Норман Мейлър - Мъжагите не танцуват

— Аз пък едно време имах един келнер, който работеше в бара ми, и той се казваше Хъмфри Хувър — започна баща ми. — Той имаше навика да казва: „Пребройте откраднатите солници и ги умножете по петстотин. Така ще получите оборота за една вечер“.

Двамата се разсмяха. Хъмфри Хувър! Ново изпълнение на баща ми. Той беше в състояние да накара човек като Риджънси цяла вечер да не стане от стола си. След това Алвин Лутър продължи своя разказ. Рони Рейгън, както се разбираше, бил подготвил една операция за залавяне на търговци на кокаин. Ала съучастникът му излязъл страхливец и го предал и когато Рони влязъл през вратата, в отплата за усилията му го посрещнал изстрел от рязана ловна пушка в лицето. Направили му операция, за да му закърпят разкъсаните части на лицето.

— Беше ми мъчно за това копеле — говореше Риджънси — и занесох в болницата едно кутре порода булдог. Но когато отидох в стаята му, лекарят беше вътре и му слагаше едно шибано пластмасово око.

— О, не! — възкликна баща ми.

— Да бе — повтори Риджънси, — едно шибано пластмасово око. Наложи се да изчакам, докато му го постави. И после останах сам с Рони и му изтърсих направо в леглото това кутре. В истинското му око се появи сълза. И ми вика Рони — клетото копеле — вика ми: „Да не изплаша кутрето?“. „Няма, викам му, то си те обича.“ Ами наистина си го обичаше, ако това да попикаеш всички одеяла е обич, обичаше си го.

„Според теб как изглеждам? — пита ме тогава Рони Рейгън. — Ама ще ми кажеш истината.“ — Клетото му копеле! И ухото му го нямаше.

„Ами — викам му, — нищо ти няма. Ти и преди не си бил орхидея.“

Двамата се разсмяха. Така щяха да продължават, една история, после друга, докато аз не пристигнех. Затова излязох от избата и се сблъсках с Маделин на предната врата. Тя се опитваше да събере самообладание, за да позвъни.

Не направих опит да я целуна. Щеше да бъде грешка.

Вместо това тя се вкопчи в мен и отпусна глава на рамото ми, докато треперенето й утихна.

— Извинявай. Много се забавих — каза тя. — Връщах се два пъти.

— Няма нищо.

— Донесох снимките — каза тя.

— Да отидем в колата ми. Там имам фенерче.

На светлината на фенерчето ме очакваше нова изненада. Снимките не бяха нито повече, нито по-малко неприлични от онези, които аз бях правил с моя „Полароид“, но жената на тях не беше Пати Ларейн. Ножицата беше отрязала от трупа главата на Джесика. Пак ги разгледах. Да, Маделин не би могла да установи разликата. Тялото на Джесика изглеждаше младо, а лицето й беше замъглено. Грешката беше нормална. Но тя хвърляше допълнителна светлина върху Алвин Лутър Риджънси. Едно беше да снимаш сливака на жена си или на гаджето си, но съвсем друго да склониш за това жена, която е била в леглото ти не повече от седмица. Това е то да си голям мъж, рекох си мрачно и се замислих дали да кажа на Маделин кой е позирал. Не ми се искаше обаче да я разстройвам допълнително и затова замълчах. Не можех да преценя дали въвеждането на още една жена в любовния живот на съпруга й ще намали наполовина срива в нея, или ще го удвои.

Тя пак се разтрепери. Взех решение да я вкарам в къщата.

— Трябва да влезем тихо — казах й. — Той е там.

— Тогава не мога да дойда.

— Той няма да разбере. Ще те заведа в моята стая и можеш да заключиш вратата.

— Но тази стая е била и нейна, нали?

— Ще те заведа в кабинета си.

Успяхме тихо да се изкачим в кабинета по стълбите. След като стигнахме до третия етаж, аз я отведох до един стол до прозореца.

— Искаш ли да запаля лампата? — попитах.

— Предпочитам да седя на тъмно. От този прозорец гледката е чудесна. — Мисля, че тя за пръв път виждаше пясъчния бряг на залива, огрян от луната.

— Какво ще направиш, когато слезеш долу? — попита ме тя.

— Не знам. Трябва да се обясня с него.

— Това е лудост.

— Не е, защото баща ми е тук. Ние всъщност сме в по-изгодно положение.

— Тим, нека просто да се махнем.

— Може би така ще направим. Но преди това трябва да чуя отговорите на няколко въпроса.

— Заради собственото ти душевно спокойствие ли?

— За да не полудея — едва не извиках.

— Подръж ми ръцете — помоли тя. — Нека просто да поседим тук малко.

Така и направихме. Изглежда нейните мисли бяха започнали да проникват в мен по преплетените ни пръсти, защото се улових, че си припомням първите дни, когато се срещнахме, аз, доста търсен барман (защото в Ню Йорк добрите млади бармани си създават репутация сред собствениците на ресторантите, не без аналог с добрите млади професионални спортисти), и тя, елегантна и весела салонна управителка в един мафиотски ресторант в центъра. Чичо й, уважаван от всички човек, й беше намерил тази работа, но тя я бе преобразила по свой вкус — не един и двама готини типове и фукльовци, които се бяха навъртали край нея, се бяха опитали да си изпросят нещичко, но ние двамата в продължение на цяла година изживяхме идеален любовен роман. Тя беше италианка, можеше да обича само един човек, а аз я обожавах. Тя обичаше да мълчи. Обичаше да седи в притъмнената стая с часове и цялата кадифена нежност на влюбеното й сърце преливаше у мен. Бих могъл да бъда с нея завинаги, но бях млад и ми ставаше скучно. Тя много рядко прочиташе по някоя книга. Знаеше имената на всички прочути писатели, които някога се бяха раждали, но рядко четеше книги. Беше елегантна и лъскава като атлаз, но двамата не влизахме никъде другаде освен един в друг — на нея това й стигаше, но на мен не.