Брет Батълс - Чистачът

Видя друга пътечка през останките — без съмнение по нея бяха изнесли тялото. Нямаше никаква причина да отиде да огледа отблизо. Огънят сто на сто беше унищожил всякаква полезна информация.

Затвори очи, освободи съзнанието си от всичко разсейващо и се опита да си представи какво се е случило. Ако не беше злополука, значи някой бе искал да убие Тагарт. Куин си представи подпалвача убиец, как методично изпълнява задачите си. Бе дошъл или по пътя, или…

Отвори очи и се обърна към задната част на имота. Снегът бе утъпкан, вероятно от пожарникарите. На десетина метра пълноводната река от стъпки изтъняваше до няколко разхвърляни дири, след още три-четири метра снегът беше гладък, недокоснат. Така беше още трийсетина метра — до задния край на имота. После започваше гората, която опираше в края на парцела на Фарнам и обгръщаше къщата от двете страни.

И там, покрай дърветата от лявата страна на имота, Куин забеляза нещо. Вдлъбнатина в снега, може би просто от шишарка или паднал клон. А може би беше нещо друго.

Мъжът с якето на АТО се изправи и се обърна към Куин. Беше на двадесет и няколко, поне десет години по-млад от Куин. Беше и по-висок, над метър и осемдесет. Кестенявата му коса бе къса, но не прекалено. Усмихна се на Куин и тръгна към него.

— Знаех си, че ще дойдеш — каза, когато се приближи. — Виж какво намерих.

И показа една сребърна гривна. Куин посегна, но вместо да я вземе, сграбчи човека от АТО за китката, дръпна го рязко и го удари в гърдите с юмрук. Агентът на АТО падна и изпъшка:

— Защо ме биеш, по дяволите?

Обаче Куин вече се беше обърнал.

Тръгна към вдлъбнатината, която беше забелязал в снега.

Агентът на АТО се надигна от земята и забърза да го настигне.

— За какво се сърдиш?

Куин спря.

— Какво правиш тук, Нейт?

— Как така какво правя? Нали ми каза да дойда.

— Казах ти да дойдеш в Колорадо. Не съм ти казал да дойдеш на местопроизшествието. И изобщо не съм ти казвал да се правиш на служител на АТО и да ходиш в полицията.

— Какво толкова? Помислих, че е добра възможност да използвам наученото. Не мисля, че съм навредил.

Заради това изявление, Куин се изкуши да направи нещо повече от това пак да хвърли Нейт на земята, но се овладя и попита:

— Как може да си сигурен? Как може да си сигурен, че не си навредил? Може би точно сега началник Джонсън седи в офиса си и се чуди защо федерални служители са го посетили два пъти в един и същи ден, и то заради пожар, който е просто нещастен случай. Може би докато си обикалял наоколо, си стъпил върху нещо, което може да е било важна улика. Говори ли с някого другиго?

Нейт поклати глава.

— Не. Само с началника на полицията.

— Дай ми гривната — нареди Куин.

— Какво?

— Гривната. Дето ми я показа преди малко.

— А, да — каза Нейт и погледна ръката си. Беше празна. — Сигурно съм я изпуснал, когато ме блъсна и паднах.

— Намери я.

Изчака, докато Нейт намери гривната и я донесе, взе я и я огледа. Беше от свързани квадратни пластинки с някакви шарки. Някои бяха повредени от огъня, но иначе бе изненадващо запазена. Куин я прибра в джоба си.

— Мислиш ли, че има някакво значение? — попита Нейт.

— Върни се при колата си и ме изчакай.

— Как ще науча нещо по този начин?

Куин го погледна в очите.

— Днешният урок е: прави каквото ти казват.

Нейт отвърна на погледа му за миг, после сведе очи и без да каже и дума, се обърна и тръгна.

Куин пък тръгна към дърветата. Първите снежинки вече започваха да падат от небето.

— Само това ми липсваше — промърмори той и ускори крачка.

Стигна до дърветата и се наведе. Не беше дупка от шишарка и още по-малко от клон. Беше стъпка. Всъщност стъпки.

Отначало не можа да разбере дали водят към къщата, или идват оттам. По-внимателният оглед разкри, че правят и двете. Някой се беше приближил към къщата от гората, а после той или тя се беше върнал, стъпвайки в следите си. Всъщност може да беше направил и няколко прехода. А можеше да са били повече хора. Беше невъзможно да се определи. Апрески. Вероятно марка „Сорел“, ако предположението на Куин беше вярно.

Тръгна покрай следите. Заваля по-силно, но следите бяха достатъчно дълбоки, така че щеше да мине известно време, преди снегът да ги затрупа.

На стотина метра от къщата имаше по-широко утъпкано място. Неизвестният бе стоял зад прикритието на няколко бора и вероятно бе потропвал с крака, за да се стопли.

„Оттук си гледал пожара — каза си Куин, представяше си сцената. — За да се увериш, че се разгаря хубаво.“