Андрю Каплан - Вътрешна сигурност.Бягството на Kери

— Затова съм тук — каза Кери. — Ти си видял снимката. Разполагаме ли с някого, който го е виждал?

И Демпси, и Уарзер поклатиха глави.

— Дори някой да го разпознае, никога няма да проговори. Това, което вие, американците, не разбирате, е — намеси се Уарзер, — че това не са републиканци срещу демократи. Ако шиитите вземат властта, ще избият всички сунити. Страхуват се, че ако ние вземем властта, ще направим същото. Саддам беше прасе — рече той и изкриви лице — и се радвам, че беше спрян. Но когато той ръководеше държавата, само някои хора умираха. Не всички.

— Трябва ми някой от АКИ. Чух, че имате пленник — обърна се тя към Демпси.

Той кимна.

— Докато бях в седми полк на морската пехота, преди да се занимавам с тези шпионски работи, заловихме един командир на АКИ във Фалуджа. Но те са трудни за разпит. Не само не се страхуват да умрат, те искат да умрат.

— Как се казва?

— Наричат го Абу Амар — отвърна Демпси.

— Това е неговата куния, неговият псевдоним, не името му. Интересно е, че е избрал Абу Амар — рече Кери.

— Защо?

— Ясер Арафат го е използвал. Амар е бил спътник на Пророка. Може би нашият „Баща на Амар“ има мания за величие. Къде го държите?

— В „Абу Гариб“.

— На същото място, където извършваха всичките мъчения и други подобни неща ли? — попита Върджил. Две години по-рано изтеклите в медиите снимки на американски военнослужещи, мъже и жени, които изтезаваха и унижаваха сексуално затворници в затвора „Абу Гариб“, се бяха превърнали в световно политическо бедствие за Съединените щати.

— Когато сте видели това, което аз съм виждал… — каза Демпси, след което сви рамене, сякаш Ирак беше квантова физика, която бе невъзможна да се обясни на лаици.

— Сложили ли сте подслушвателни устройства в килията му? — попита Кери.

Демпси поклати глава.

— По дяволите. — Тя се намръщи. — Някой има ли представа какво е истинското му име?

— Имаме доносник там. Кълне се, че нашият Амар е от Рамади, в което има логика, и че истинското му име е Уалид. Не знаем фамилията му.

— Защо има логика, че е от Рамади? — попита тя.

— Защото там е сърцето на съпротивата. Говори се, че там се намира Абу Назир. — Той се наведе по-близо. — Трябва да ти кажа, че централното командване на въоръжените сили на САЩ планира голяма операция в Рамади — прошепна той в ухото ѝ.

— Кога? — попита също шепнешком Кери.

— Скоро. Нямаш много време.

— Значи никой не е виждал Абу Назир или Абу Убайда? — попита Върджил.

— Казват, че ако ги видиш — намеси се Уарзер, — това ще е последното нещо, което очите ти ще видят.

Демпси се огледа и им даде знак да се приближат още. Всички се наведоха.

— Какво следва? Отиваме до „Абу Гариб“, за да разпиташ Амар ли? — попита той.

— Не — отвърна тя. — До Рамади.

— Прости ми Ал Аниса Кери — каза Уарзер. — Но ти са малко нова в Ирак. Рамади е… — Той потърси думата. — Не можеш да си представиш колко е опасен.

— Вече видяхме колко опасен е Багдад — каза Върджил.

Уарзер погледна Кери и Върджил с тъмнокафявите си очи.

— Багдад е нищо. Рамади е смърт — тихо изрече той.

— Нямаме избор. Трябва да говорим със семейството му — каза Кери.

Демпси се ухили.

— Там се ражда по един на всяка минута — заяви той.

— Какво? Глупак ли? — попита Върджил.

— По-лошо — отвърна Демпси, все още ухилен. — Оптимист.

През отворената врата на балкона ѝ в хотел „Ал Рашид“ тя виждаше светлините върху моста „Четиринадесети юли“ над река Тигър. Половината от града от другата страна на реката бе потънала в пълен мрак, електричеството по-често спираше, отколкото да работи, а извиващата се река бе като сребърна панделка на лунната светлина.

Отвъд зелената зона Кери чу грохота на експлозия и трясъците от автоматично оръжие. Поглеждайки в тази посока, тя видя линията от червени трасиращи куршуми, които се носеха неясно из мрака. Стрелбата спря, след което започна отново, тя бе част от нощните звуци в този град, точно така както полицейските сирени и камионите на фирмите за чистота бяха в американски град.

Кери се върна обратно в мислите си към същия стар въпрос: Каква бе тайната на Фийлдинг? Какво криеше той? Защо се бе самоубил?

Защо би го направил който и да било? Защо баща ѝ бе направил опит? Къде е била майка ѝ през онази нощ? Не беше ли нейното заминаване също един вид самоубийство, убийство на стария ѝ живот? Затова ли тя никога не се бе опитала да се свърже с никого от тях, дори със собствените си деца? Сол бе прав, помисли си Кери. Всички ние крием нещо.