Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

— А ти какво му каза?

— Казах „не“, разбира се.

— Какво? — Нина не за пръв път му се оплакваше от египетските разкопки и на него му беше писнало от тях. — По дяволите, Нина! Щом те дразни толкова много, защо не направиш нещо по въпроса?

— Какво например?

— Например да кажеш на Морийн Ротшилд, че от нея нищо не става! Спри да се самосъжаляваш и да ми се оплакваш всеки път, когато пуснат проклетата реклама. Оплачи се на нея ! Имаш възможността, иди в ООН и кажи на тая стара чанта право в очите какво мислиш за цялата тази простотия!

— Добре — сопна му се Нина, с надеждата, че ще го накара да млъкне и ще ѝ се махне от главата. — Ще се обадя на Роджър и ще му кажа, че съм си променила мнението.

— Хубаво! Най-после! — Той се отпусна тежко на дивана до нея и пружините изскърцаха. След няколко мълчаливи секунди я погледна. — Извинявай, не исках да се ядосвам. Изобщо не обичам да те виждам такава.

— И аз мразя да се виждам такава — отвърна тя и се премести до него. — Просто…

— Разбирам. — Той я прегърна през раменете. — Но знаеш ли какво? Двамата сме добър екип. Все някак ще се справим.

— Щеше да ми е по-лесно, ако прекарваш повече време вкъщи. И без това нещата са зле, а на всичкото отгоре рядко прекарвам някоя вечер със съпруга си! Тук сме само аз и „От местопрестъплението: Маями“. — Тя махна с ръка към екрана на телевизора. — Виждам те толкова рядко, че вече започвам да изпитвам, ъ-ъ-ъ… привързаност към Дейвид Карузо.

— Какво? Добре, явно наистина трябва да прекарвам повече време у дома. — Той изпухтя и я шляпна по врата. — Виж, ще поговоря с Чарли. Може пък да има някои клиенти, които предпочитат нощем да си остават у дома.

— Тогава няма да имат нужда от бодигард, нали? Освен това парите ни трябват.

— По дяволите парите — отвърна твърдо Еди. — Ти си по-важна. Утре пак съм с Грант цял ден, но ще измисля нещо.

— Значи пак ще сме си само двамата с Карузо? Трябва да купя нови батерии.

Лицето на Еди се изкриви в отвращение.

— Боже, шегите ти стават гадни като моите.

— Нали казват, че женените двойки все повече заприличват един на друг? — Тя успя да изобрази усмивка, след което погледна към вратата на спалнята. — Нали се сещаш какво още трябва да правят женените двойки? Доста време мина…

— С удоволствие — каза той и разтърка очи, — но съм наистина скапан. Освен това ще трябва да наглеждам Грант до бог знае колко часа, така че ми трябва един хубав сън.

— О! — Тя се опита да прикрие разочарованието си. — Добре, тогава рано сутринта, какво ще кажеш? Да ме заредиш, преди да отида в ООН.

— Аз… трябва да работя. — Престори се, че се прозява, за да прикрие лъжата си. — Грант иска да си купува костюм за някаква религиозна среща.

— Като го знам какъв е купонджия, не мога да си го представя в такава ситуация.

— Не е истинска религия, а някакъв глупав култ. Казва се „Храмът на Озирис“.

Нина се изненада от съвпадението.

— Така ли? Хм! Те участват в разкопките на Сфинкса.

— Сигурно се справят много добре. Идиотите с пари са много.

— Някои неща никога не се променят.

Еди се усмихна и се изправи.

— Искам да си взема душ, преди да си легнем. Добре ли си?

Тя се облегна назад.

— Засега? Да. За по-дълъг период? Не съм сигурна.

— Все нещо ще излезе — увери я той. — Сигурен съм.

— Откъде?

Той не отговори.

Нина вдигна очи към тъмната стъклена фасада на Секретариата на ООН, изпълнена с леко безпокойство. Не беше стъпвала тук повече от седем месеца: седем месеца, откакто беше временно „отстранена от длъжност“ — по-точно уволнена — от новия директор на международната Агенция за световно наследство. Честно казано, нямаше особено желание да се завърне на мястото, където беше преживяла такова унижение.

Тя докосна късметлийския медальон, който висеше на шията ѝ, стисна зъби и се устреми към фоайето.

Изкачването с асансьора продължи по-дълго, отколкото си спомняше. Самият асансьор ѝ се стори по-тесен, задушен. Нещата не се оправиха и след като слезе във фоайето и я пуснаха през охранителната врата. Макар да си казваше, че приемната едва ли ще се е променила кой знае колко за седем месеца, множеството дребни разлики я правеха да изглежда смущаващо чужда.

Едно нещо не се беше променило — фигурата зад гишето.

— Доктор Уайлд! — извика Лола Джианети и скочи да я посрещне. — Или вече трябва да ви наричам доктор Чейс?

— Все още Уайлд — усмихна се Нина на дългокосата блондинка, докато двете си разменяха прегръдки, — исках да запазя името си заради професията. Макар че сигурно щеше да ми е по-лесно да си намеря друга работа, ако го бях сменила.