Лиза Ангер - Несвяст

Започва да си задава въпроси, свързани с майката, която уж ги била напуснала, оставила ги на произвола на съдбата. Макар Франк да се определя като вдовец, сам казва на Марлоу, че майката избягала една нощ с някакъв механик. Той още носи нейна снимка в портфейла си. Захабена и омекнала от годините. Тя е блондинка с деликатни черти в рокля на цветя. Застанала е под някакво дърво, а наоколо й капят листа. Загледана е в нещо, което остава извън кадър. Не се разделя с тази снимка никога, макар веднъж баща му да го набил заради този навик.

Едва по-късно си давам сметка за това, че той говори за всички тези неща без сянка от някакво чувство, сякаш вътре в него има буца лед. В моите представи тази трагедия крие много романтика. Наподобява намерена от мен ранена птица. Залъгвам се с мечтата, че съм в състояние да го излекувам и да му даря покой.

Междувременно майка ми се залъгва със собствените си фантазии. На всеки шест седмици взема автобуса за Щатския затвор на Флорида, където прекарва определеното й време със своя годеник, разделена от него чрез бронирана стъклена стена. Тя нито един път не е целунала, прегърнала или дори докоснала мъжа, за когото възнамерява да се венчае. И навярно никога няма да го стори… Разнася това обстоятелство наоколо като някакъв орден за храброст.

— С решетки и въоръжена охрана не можеш да разделиш сърцата, които се обичат. Не можеш да попречиш да се изпълни волята Божия — обича да повтаря тя.

Цялото си свободно време използва за лобиране в полза на идеята да се проведе нов процес над Франк. Пише писма, свързва се с Центъра за граждански права, който е специализиран в безплатно обжалване на смъртни присъди. Наетият от нея частен детектив й казва, че арестувалият Франк полицай е прословут със своята склонност към насилие и подхвърляне на доказателства, както и че съвсем неотдавна една присъда над арестувано от него лице е била отменена именно на такова основание. Това, изглежда, й дава надежда наред с обстоятелството, че Франк не признава нито едно от престъпленията, заради които е осъден, неизменно твърди, че е невинен, даже пред лицето на уличаващ го очевидец.

Изглежда, когато трошката му се разваля веднъж, той е принуден да пренесе на гръб опасния си товар по някакъв второстепенен път на Флорида. Било тъмно и той не вижда самотната жена, която го наблюдава от прозореца на разположена малко навътре от пътя къща. Може да не е забелязал дори самата къща, докато е минавал край нея с вързопа на рамо на път към намираща се в същата местност карстова бездна, известна на местното население под названието „Литъл Блу“.

— Това е някаква старица — заявява мама. — Било е тъмно. Откъде изобщо знае какво точно е видяла? Франк не е единственият мъж в цяла Флорида, който има такава кола.

Свидетелката почива от удар след произнасяне на присъдата. Майка ми тълкува това обстоятелство като наказание заради стореното на Франк зло.

— Сам Господ Бог я порази, задето съсипа един човешки живот — казва тя с непоколебима увереност.

Дори безспорните веществени доказателства не са в състояние да убедят моята майка: кръвта и русите коси от багажника на колата, портмоне на жена с шофьорската й книжка вътре, обгорели частично в някаква ръждива тенекия, открита в задния двор на Франк, намерените из цялата къща отпечатъци на две от жените, в чието убийство го обвиняват.

— Ченгетата постоянно подхвърлят улики по този начин — заявява тя. — А пък този, дето го арестува? Той е мръсник. Били са под силен обществен натиск. Нужно им е жертвено агне и Франк просто им изглежда подходящ за тази роля.

Преставам да се разправям с нея, но когато ме праща до пощата с писма за губернатора, правозащитни организации и всякакви други активисти, аз ги хвърлям на боклука. Дори да не вярвам особено много в Бога по онова време, всяка нощ се моля Франк да пукне на електрическия стол, преди да е нанизал брачна халка върху пръста на моята майка под погледите на въоръжени тъмничари в затворническия параклис, или да се видя в отвратителната розова рокля, която мама ми купи, за да се явя там като нейна шаферка.

Очите ми са стиснати здраво и аз съм цялата скована от страх, когато някой измъква пистолета от ръката ми. Поглеждам изведнъж, за да съзра Дакс.

— Какво точно ти убягна от моите нареждания? — интересува се той с остър шепот. Хваща ме за рамото и ме побутва към кърмата.

— Къде отиваме? — питам го аз.

— Трябва да се измъкнем от този кораб.