Дэвид Балдаччи - Ден нула

Той бръкна с три пръста в горното джобче на ризата си, където държеше документите си.

— Първо значката, а после и служебната карта — заповяда Коул.

Той се подчини. Тя внимателно огледа снимката, кимна и наведе оръжието.

— Извинявай.

— На твое място щях да постъпя по същия начин — увери я той.

— Но изобщо не поиска аз да се легитимирам — отбеляза тя, докато прибираше кобрата в кобура си.

— Нали те потърсих, преди да тръгна насам? В досието по случая фигурират името и служебният ти номер. В това отношение армията не допуска грешки. Пък и видях значката на колана ти в момента, в който слизаше от колата. А когато те сграбчих и ти извика, моментално разпознах гласа от телефона.

— Но ето че те изненадах.

— Не съвсем — поклати глава Пулър и й показа черния нож „Ка-бар“ от вътрешната страна на китката си. — Вероятно щеше да стреляш, подчинявайки се на рефлекса си, но в такъв случай може би и двамата щяхме да сме мъртви. — Той пъхна ножа в калъфа на колана си и добави: — За щастие това не се случи…

— Изобщо не видях кога си го измъкнал.

— Още преди да насочиш оръжието си в мен.

— Защо?

— Видях как поглеждаш към мен, после към револвера, после към труповете. Не беше трудно да отгатна какво ти минава през ума.

— Но защо не извади пистолета си?

— Когато го извадя, обикновено го използвам. Не ми се щеше да утежнявам ситуацията. Знаех, че рано или късно ще поискаш да се легитимирам. Държах ножа за всеки случай, ако ти хрумне нещо. — Той отново погледна труповете. — Попитах те за децата.

Коул пристъпи към канапето, измъкна чифт латексови ръкавици от джоба на якето си и ловко ги надяна. После хвана момчето за раменете и го наведе под ъгъл от десетина градуса. Показа една точка в основата на тила му.

Пулър насочи фенерчето си и веднага видя голямото червено петно.

— Прекършили са му врата.

— Така изглежда — кимна Коул и облегна трупа назад.

— И на момичето ли?

— Да.

— От състоянието на телата можем да заключим, че смъртта е настъпила преди повече от двайсет и четири, но по-малко от трийсет и шест часа. Вашите изчисления трябва да са по-точни.

— Преди около двайсет и девет.

— Значи са били убити в неделя вечер, някъде около полунощ? — погледна часовника си Пулър.

— Именно.

— А пощальонът ги открива в понеделник следобед. По това време вече трябва да са били вкочанени.

— Да.

— Пощальонът забелязал ли е нещо подозрително?

— Имаш предвид, докато си е изповръщал червата? Не. Убийците отдавна ги е нямало.

— Но тази нощ се връщат обратно и убиват полицай. Други рани или белези по децата има ли?

— Сам виждаш, че не сме ги събличали. Но нещата са ясни. Когато прекършиш врата на някого, смъртта е неизбежна, нали?

— Тук си права — кимна Пулър. — Но трябва да знаеш какво правиш. За да бъде смъртоносен, ударът трябва да бъде нанесен изключително точно.

— Искаш да кажеш, че това е работа на професионалист.

Или на военен. Дали пък не става въпрос за разчистване на сметки между колеги?

— Може би — рече на глас той. — Полковникът и съпругата му обаче не са били убити тук.

Коул се отдалечи от канапето и сведе очи към килима.

— Прав си. Тук липсва кръв, за разлика от мазето.

— Забелязах я.

— Което ми напомня, че е време да видя Лари.

Гласът й потрепна издайнически.

— Преди това ще те помоля за една услуга — каза той.

— Каква?

— Обади се в участъка и им нареди да запечатат куфарчето и лаптопа на полковника.

Тя се подчини. Пулър я изчака да приключи разговора и каза:

— Последвай ме.

Поеха надолу по стълбите и влязоха в мазето. Тялото се беше смъкнало още по-надолу и подметките почти докосваха бетонния под.

Пулър внимателно наблюдаваше реакцията на Коул, която не откъсваше очи от трупа. Този път не се разплака, а само поклати глава. Очевидно се бореше с емоциите си, а може би се срамуваше от него. Самият той беше виждал как умират приятели. Много приятели. Но всеки следващ път приемаше смъртта по-трудно. Илюзия беше, че свикваш с нея и закоравяваш.

— Ще пипна мръсника, който го е направил! — прошепна Коул и отстъпи крачка назад.

— Знам.

— Не можем ли да го свалим? Не искам да го оставяме да виси като заклано животно!

— Можем да прережем примката, но срещу възела — каза той. — Дай ми една секунда.

Той излезе навън и забърза към огромната раница в багажника на колата си.

Върна се със сгъваема стълбичка и голям найлонов лист.