Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Сменяй посоката! — изкрещя той, скочи към Казамуки и рязко завъртя волана.

— Какво правиш?! — смаяно извика младата японка и с ужас се втренчи в бетонната стена, към която се носеха с главоломна скорост. В същия миг зад гърба им тресна автоматичен откос и вероятно той й помогна да излезе от вцепенението. Завъртя кормилото в обратна посока и успя да удържи колата. Очите й, разширени от уплаха, стрелнаха лицето на Джейк.

— Разполагат с по-ефикасно оръжие от катаната — отбеляза той.

Казамуки насочи вниманието си към пътя. Внезапната маневра на Джейк им даде известна преднина, но микробусът я елиминира със забележителна пъргавина. Очевидно имаше специален мотор, вървеше като истинска стрела.

— Близо са! — предупреди я Джейк и тя леко кимна с глава.

Влезе в левия завой с пълна скорост, мицубишито се люшна и десните му гуми се отлепиха от повърхността на асфалта. Едва не премазаха трима пешеходци, които се разбягаха в последния момент с разкривени от ужас лица. След три пресечки направи още един остър ляв завой.

Чуха скърцането на спирачките на микробуса зад гърба си, но не успяха да го видят. Черното чудовище ги настигна с невероятна лекота, от прозореца му се изля дъжд от куршуми. Каросерията на спортното мицубиши стана на решето.

Още един ляв завой и вече си бяха почти у дома. Казамуки натисна педала докрай, Джейк неволно изскърца със зъби. Не виждаше нищо пред себе си, единствената му молба беше някой да не изскочи на пътя им.

Завоят свърши, воланът зае нормално положение. Бяха описали пълен кръг и в момента заеха позиция точно зад черния микробус. Тази маневра не е за хора със слабо сърце, въздъхна в себе си Джейк.

Казамуки се придържаше на два-три метра от задната броня на микробуса, но очите й не пропускаха нищо от това, което ставаше пред него. Отчете предстоящата смяна на поредния светофар едновременно с шофьора на микробуса, който механично стъпи на спирачката. После смени на първа и натисна педала на газта до отказ. Хищната муцуна на мицубишито се вряза в задницата на микробуса.

Ударът беше достатъчно силен и тойотата се озова в средата на кръстовището. Там налетя на две коли едновременно, предницата й смешно се вдигна нагоре.

После, като на забавен кадър, микробусът започна да се преобръща. Една от вратите му се отвори, в следващия миг задната му част се стовари с оглушителен тътен върху асфалта. Резервоарът се пръсна, горивото почти моментално се възпламени. Над кръстовището изригна ярко огнено кълбо.

Казамуки зави наляво и рязко натисна педала на газта.

Прякорът си беше получил благодарение на изкусната татуировка върху бицепса на дясната си ръка. Човешкият скелет танцуваше като жив дори при най-малкото помръдване на мускулите. Обикновено носеше фланелки без ръкав, така всеки можеше да види татуировката и да познае собственика й. В този бизнес най-важното нещо е проявата на респект.

Мястото се наричаше Монг Кок, намираше се в най-западната част на полуостров Колуун. Плавателни съдове от най-различни видове покриваха буквално всеки квадратен метър от водната площ — един истински град върху морето, населен от десетки хиляди хора.

Тук човек лесно можеше да се загуби, а още по-лесно — да скрие съкровищата си от очите на онези, които искат да ги притежават. Фунг Скелета притежаваше точно такива съкровища, а поне половината от обитателите на този град биха дали годишната си заплата, за да открият скривалището му.

Мнозина се бяха опитали, но без успех. Не защото Фунг Скелета беше неоткриваем, съвсем не — всеки обитател на Хонконг може да бъде открит срещу определена цена. Това важеше дори и за могъщ престъпник като Фунг Скелета, дърпащ конците на силна и сложна организация.

Истината беше далеч по-проста: Фунг Скелета се ползваше от статута на напълно легален бизнесмен. Флотилията от лодки за контрабанда на наркотици посещаваше и управляваше само нощем, а в часовете между девет сутринта и пет следобед стоеше в кантората си като всеки нормален тайпан — облечен в безупречен делови костюм, без следа от татуировки. Никой не го наричаше Фунг Скелета, болшинството от деловите му партньори дори не знаеха за този прякор.

Ако Йън Макена би могъл да го зърне отнякъде в този отрязък от време, той несъмнено би го идентифицирал като Пок Голямата стрида.

Беше в състояние да води този опасен двойствен живот единствено благодарение на собствения си ум и изобретателност. Малцина можеха да успеят в подобно начинание, особено тук — в претъпканата с хора и жадна за клюки Кралска колония. Доказателство за гениалността му беше фактът, че дори инспектор Йън Макена от Централното полицейско управление на Хонконг го познаваше единствено под името, с което вършеше легитимния си бизнес.