Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Великият стратег беше написал тези думи през пети век преди Новата ера, но те бяха валидни и днес.

Такива мисли пробягваха през съзнанието на Джейк, докато двамата с Микио завиваха зад ъгъла на орнаментираната пагода. Пред очите им се разкри широка веранда и те се затичаха по нея. Двамата якудза с тъмни очила бяха въоръжени, следователно нямаше никакъв смисъл да търсят контакт с тях, нито пък да продължават да се навъртат наоколо.

Джейк и Микио не носеха оръжие — това беше недопустимо на територията на древния храм. Освен това вчера Микио „умря“ насред Токио и нямаше причина да се опасяват от преследване.

В замяна на това двамата приятели разполагаха с великолепно тренираните си тела и съветите на Сун Тцу относно избора на подходящ за решителното сражение терен. Прекосиха верандата и се спуснаха по стълбите в противоположния край, заобикаляйки дългата редица от жени поклоннички.

От отворената врата на храма долиташе ритмичното думкане на клепалото от кухо дърво, с чиято помощ се отмерваше тактът на псалмите.

Свърнаха зад ъгъла и изведнъж се заковаха на място.

— О, Буда! — промърмори Джейк и прогони от главата си тактическите съвети на Сун Тцу. По стълбата насреща им се изкачваха нови якудза и той изведнъж разбра какво се е случило. Онези двамата с пистолетите са били примамка. От гърдите му излетя гневна въздишка. Би трябвало да усети измамата още в мига, в който видя пистолетите в ръцете им. На това място, определено за национална светиня от правителството, употребата на оръжие беше напълно изключена. Следователно оставаше другата възможност — за изпълнение на по-дискретен, но не по-малко ефектен план…

— Към градината! — просъска Микио, приведе се и се затича по посока на храсталаците, които разделяха храма от издигащата се в близост пагода. Напуснаха дървеното мостче и скочиха на широк и огладен речен камък, обрасъл с мъх и бамбукови листенца. Това беше Скалата на щедростта, още четири подобни скали бяха пръснати из градината. Всяка от тях олицетворяваше по една от петте човешки добродетели на Конфуций.

Във въздуха се разлетяха изсъхнали листенца и ситен прах, Джейк бързо се задъха и главата му закънтя.

Наоколо цареше величествено спокойствие. Отвъд зелените, майсторски оформени храсти долиташе ромонът на невидим поток, до слуха им все още достигаше далечното ритмично почукване на клепалото. Ритуалите в храма продължаваха.

Усетиха присъствието на врага едновременно. Микио докосна ръкава на Джейк и безшумно смени позицията си. Излязоха на тясна, покрита със заоблени камъни пътечка, която смайващо наподобяваше течението на планински поток.

Мушнаха се под клоните на красив японски кедър, чиито листа нашепваха древни тайни. Вляво се появи малък, но изящен клен със златнозелени листа, право пред тях се издигаше Скалата на справедливостта, изпъстрена с концентрични кръгове. Изправен пред това великолепно творение на природата, човек неволно се смаляваше, грижите и проблемите му ставаха незначителни пред величието на Вечността. Без съмнение ефектът е бил търсен в продължение на десетилетия, но в замяна на това зрителят наистина осъзнаваше вечността на това свято място, а Скалата на справедливостта засилваше неговото въздействие.

— Нищо не разбирам! — прошепна Микио. — Би трябвало да съм мъртъв за клана Кисан, а те вече са по петите ми!

— Предател?

— Всичко е възможно, приятелю — сви могъщите си рамене японецът. — Но все пак предпочитам да търся отговора другаде…

Във въздуха се разнесе тихо изсвирване и Джейк обърна глава точно навреме, за да зърне върха на „манрикигусари“ — веригата с тежести, едно от любимите оръжия на Якудза. В буквален превод това означаваше „верига със страхотна сила“. Мъжът със слънчевите очила отново замахна, Джейк протегна ръка. Финтът сполучи и противникът прибегна до очакваното „ушиотоши“ — отвесен удар, насочен към китката. Джейк отдръпна ръката си в последния момент, сграбчи веригата и рязко я завъртя. Двамата изгубиха равновесие и се строполиха в близката безупречно поддържана цветна леха.

Противникът му беше дребен, но надарен с изключителна сяла. Отскочил назад като пружина, Джейк веднага забеляза, че енергията на човека срещу него беше концентрирана в ръцете и гръдния кош — нещо доста странно за един японец. Обикновено японците се прекланят пред „хара“ — вътрешната енергия на тялото, която се концентрира в долната част на стомаха. Това е особено важно за борците сумо, които трудно могат да изгубят равновесието си.