Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Войната с Япония се усещаше във въздуха. Беше началото на 1937 година. Бизнесът в Шанхай се развиваше нормално, а жителите на града просто бяха свикнали да живеят под напрежение.

Зи-лин правеше всичко възможно да спестява на Атена новините за все по-влошаващото се положение. Нейната душа просто не беше създадена за мъките и тревогите на войната. Освен това тя беше жена, а човек не може да обсъжда всички въпроси с жена си, дори когато тя е толкова необикновено същество като Атена. Тя, от своя страна, правеше всичко възможно за душевния му комфорт. Интелигентна и едновременно с това чувствителна, тя проявяваше далеч по-голям кураж от всяка китайка. Положението й беше ясно, въпреки опитите му да я държи настрана. Беше й достатъчно да слуша новините, да отделя зърното от плявата сред многобройните слухове. Постоянно задаваше въпроси и в крайна сметка Зи-лин отстъпи. Разказа й всичко, което знаеше, само и само да прогони от душата й абсурдните слухове.

На среща с най-малкия брат беше решено да продадат цялата си недвижима собственост — предимно складове, цехове и малки фабрики. Зи-лин нямаше никакво доверие в китайската армия и беше сигурен, че в случай на открити бойни действия тя бързо ще капитулира. Шансовете й срещу японците бяха равни на нула.

Андрю Сойър дойде да го посети в митническата канцелария през един студен и ветровит февруарски ден. Това беше изключение, тъй като Бартън Сойър и Зи-лин продължаваха да държат в тайна своите делови контакти.

Андрю се беше превърнал във висок и здрав млад мъж. Имаше леденосивите очи на баща си и сламената коса на майка си и вече беше доста по-висок от Зи-лин. Изглежда никога не забравяше за разликата във височината им и когато бяха заедно неизменно предпочиташе да седне. И сега направи така, придърпвайки простия дървен стол по-близо до бюрото на Зи-лин. Не свали дебелото си палто, бузите му бяха зачервени от ледения вятър, който вече от няколко дни фучеше по крайбрежието.

— Моля за извинение, вуйчо — започна почтително младежът. — Никога не бих си позволил да те безпокоя тук без основателни причини.

Андрю Сойър владееше книжовния кантонски диалект до съвършенство, далеч по-добре от баща си. Към Зи-лин неизменно се обръщаше на този език.

— Не се безпокой, моля те — отвърна Зи-лин и веднага концентрира вниманието си върху госта. — Работата ми е такава, че се радвам на всяка почивка. Особено пък когато ще я прекарам с теб, Андрю.

Зи-лин искрено обичаше този младеж, който изгаряше от желание да се учи и никога не повтаряше веднъж допусната грешка. Освен това у него нямаше нищо от обичайната надменност на „гуай лох“ по отношение на китайците, никога не забравяше на кого принадлежи тази страна. Харесваха го всички китайци, които го познаваха. Просто защото не се чувстваха притеснени от присъствието му.

— Много мило от твоя страна, вуйчо — склони красивата си глава Андрю. — Зная колко си зает… — млъкна и се поколеба за миг като буксуваща машина. Но Зи-лин усети, че иска да каже още нещо, и реши да му помогне.

— Изглеждаш ми разтревожен, Андрю — промълви той. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Младият Сойър въздъхна с открито облекчение, приведените му рамене се поизпънаха.

— Ами просто се питах… — гласът му отново заглъхна, дланите му несъзнателно се потъркаха една в друга. — Не зная как да го кажа… Питах се дали… Дали не бих могъл да те посетя довечера у дома?… И да си поговорим…

Зи-лин със смайване видя болката в очите на младия човек.

— С баща ти всичко ли е наред? — попита той.

— Баща ми не знае нищо, вуйчо — отвърна Андрю и в гласа му се промъкна умолителна нотка: — Нека нещата си останат такива…

Зи-лин замълча, очите му не слизаха от лицето на Андрю. Това очевидно смути американеца и той неспокойно се размърда.

— Добре, добре — усмихна се Зи-лин. — Ти винаги си добре дошъл у дома, Андрю. — Отново му направи впечатление нескритото облекчение, плъзнало се по лицето на младежа. — Удобно ли ти е в девет часа?

— О, да. Разбира се, вуйчо — Андрю скочи на крака и сграбчи ръката му: — Благодаря ти! И извинявай, че те отклоних от работата…

Зи-лин пристъпи към прозореца и замислено се загледа след високата фигура на младежа, която с едри крачки се отдалечаваше по крайбрежната улица.

По капаците на прозорците потропваха студени дъждовни капки. Потънал в сметки и изчисления, Зи-лин се опитваше да намери безопасно място за собствеността на братята Ши в навечерието на военната буря. На вратата се почука и Атена въведе Андрю.