Эрик Ластбадер - Дъщерята на президента

— Имаш моите лични благодарности. — Министър Пол дълго се взираше в Джак. Най-накрая прочисти гърлото си. — Още нещо, ще си доволен да разбереш, че няма никаква следа от организация, позната като П-2. Честно казано, подозирам, че тя никога не е съществувала. Предишната администрация е искала някое родно страшилище да тръгне след главната й цел — мисионерските секуларисти. Вероятно П-2 е измислена от бившия съветник по националната сигурност.

— Или може това да е било идея на Брейди — предположи Джак. — В края на краищата, неговата сила е била заблудата, а и отстъпниците от ПАСП е трябвало да отидат някъде.

— Мнима революционна клетка? Възможно е. — Министърът сви рамене. — Във всеки случай, наредих всички членове на Първите американски светски проповедници да бъдат освободени и да им се възстановят правата. И между другото, аз ги защитавах, докато бяха в ареста. Никой не ги е разпитвал и не ги е наранил по какъвто и да било начин.

— Знам, че сте направили каквото е било по силите ви.

Пол стана и отиде до вратата.

— Как се казваше той? — попита Джак. — Истинското му име?

Пол се поколеба за момент.

— Морган Хер — отговори той. — Ако трябва да съм честен, знам много малко неща за него. Бих искал да науча повече, но за тази цел ще имам нужда от теб и опита ти. Ако проявяваш интерес, заповядай да се видим.

1 февруари

В сивкавия ранен здрач Джак стоеше до предния прозорец на всекидневната и не смъкваше очи от безрадостната гледка на алеята пред къщата. Всички изсъхнали листа бяха изчезнали. През изминалата нощ студен фронт от запад прокуди януарското затопляне. През целия ден във Вашингтон, който по принцип посрещаше меки зими, беше мразовито.

По-рано през деня той подкара белия „Линкълн Континентал“ към „Канзас Авеню“. Паркира пред Негърския абисински културен център, пресече тротоара и влезе вътре. Прибра месечния наем, намален със съответната сума за времето, през което Крис Армитидж и Питър Линк обитаваха задната стая. Ръководството искаше да плати целия месечен наем, но Джак отказа. Изпи чаша черен африкански горещ шоколад с тях, благодари им и си тръгна.

Мръсен вятър, понесъл пепел и вчерашни вестници, го съпътства по пътя до офиса на ПАСП. Вътре всичко изглеждаше долу-горе като преди, с изключение на бюрото на Кала Майърс, което стоеше празно, обвито в черна панделка. Отгоре горяха няколко свещи, скупчени пред една снимка в рамка, на която Кала беше заедно с колегите си. Всички се усмихваха и тя махаше с ръка към обектива.

Питър Линк беше навън по задачи, но Джак си побъбри няколко минути с Армитидж. Знаеше, че тук беше намерил приятел.

Джак изостави прозореца и мрачната гледка, за да пусне една плоча на „Ролинг Стоунс“. От грамофона се разнесоха ритмите на „Gimme Shelter“. „Война, деца“, меланхолично заприпява той заедно с Мик и Мери Клейтън.

Върна се до прозореца и зачака. Тази вечер имаше среща с Шарън. Нямаше никаква представа как ще се развият нещата, но тя най-после се съгласи да дойде в къщата, къщата на Гъс, дома от юношеските години на Джак. Ако не се убиеха взаимно, следващата събота щяха да прекарат следобеда с Али. Идеята беше на Али. Може би тя искаше да изиграе ролята на сватовница или помирителка, все едно.

Той се замисли за Али и влиянието й върху него. По едно време той не познаваше себе си, нито света. Още по-лошо, не можеше да приеме, че не познава самия себе си, и затова неотклонно отблъскваше всеки. Без вътрешни огледала няма никаква надежда да се опознаеш. Затова държеше Шарън и Ема — двете същества, които бяха най-добре приспособени да бъдат негови вътрешни огледала — на една ръка разстояние, докато той се самозаблуждаваше, че работата му е на първо място, че спасяването на непознати е по-важно от това да позволи на някого да го опознае.

Спомни си първата среща със „Степният вълк“ на Херман Хесе. Книгата не му хареса, защото беше твърде млад, за да я оцени. Но мъдростта идва с времето. И сега в главата му изникна един откъс от романа. В един момент степният вълк беше обзет от откровение. За да разбере себе си, а следователно и света, той трябваше да „прекоси, не още веднъж, а многократно, ада на вътрешната същност“. Джак осъзна, че това е най-трудното нещо за едно човешко същество. Дори само опитът се равняваше на геройство. А да успее, е…

Той чу мекото хрущене на чакъла и след миг колата на Шарън се появи на алеята. Тя отби вдясно, паркира и слезе. Носеше черно вълнено палто, дълго до глезените, черни ботуши и яркочервен шал, увит около врата й. Копнеейки да види дългите й крака, той се наведе напред, докато носът му докосна прозореца и дъхът му се превърна в мъгла.