Эрик Ластбадер - Кървав сняг

След това отново насочи вниманието си към Арсов и му се усмихна, без да влага каквато и да е емоция.

— Та какво казваше, Арсов?

— Имам справедлив повод за недоволство — отвърна мафиотът, като продължаваше да гледа хипнотизиран своя човек, който вече беше просто мъртва купчина плът, отровена от стреличката, потопена в синилна киселина. — Аника Дементиева трябва да плати за убийството, което е извършила.

— Остави Аника на мен.

— Ти ме увери, че няма да се намесваш — рече Арсов и най-сетне отвърна на погледа на Батчук.

— Казах, че ще се заема с въпроса — уточни вицепремиерът, като се прокашля. — Край на намесата в делата на Измайловската.

Арсов кимна. Готвейки се да прекрачи трупа на падналия телохранител, Батчук каза:

— Ти го доведе тук, сега ти ще го изнесеш.

Мафиотският бос завлече тялото до входната врата и я отвори. В момента, в който се канеше да го издърпа през прага, Батчук добави:

— Поводът за недоволство не извинява вулгарността. Сега си част от обществото, Арсов, няма да е зле да запомниш това.

Вратата се затръшна след двамата мъже и Батчук прекоси стаята с три големи крачки, за да заключи, след което се обърна към домакина си:

— Каква паплач само се появи по улиците напоследък. — Той цъкна с език и поклати глава. — Може би трябва да изпратя човек, който да унищожи вредителите за една седмица.

— Сигурен съм, че няма да е необходимо, Ориел Йовович — увери го дядя Гурджиев, като се върна в кухнята и продължи да приготвя кафето.

— И все пак — продължи заместник-премиерът, облягайки се на вратата — може би ще е разумно.

— Наистина бих предпочел да не го правиш. — Дядя Гурджиев сложи кафеварката върху котлона и свали две чаши с размера на бирени халби. — Но така или иначе ще постъпиш както решиш.

— Това е прерогатив на вицепремиера.

— Говоря за времето много преди да се издигнеш на този пост. — Дядя Гурджиев се обърна с лице към Батчук. — Говоря за младия мъж, когото познавах, за младия мъж, който…

— Спри! Нито дума повече! — Батчук вдигна ръка в яден жест, който може би беше насочен колкото към възрастния мъж, толкова и към него самия.

Дядя Гурджиев се усмихна, както баща би се усмихнал на пакостливото си дете.

— Сърцето ми се радва, като знам, че Юкин и убийците от неговата порода не са прогонили всички чувства от теб.

Батчук изчака, докато димящата чаша с кафе се озова в ръката му, и отпи от нея.

— Знаеше, че тези хора ще дойдат, нали?

— Знаех, че това е възможно да се случи — призна дядя Гурджиев, след което взе кафето си, върна се във всекидневната и се настани удобно в любимия си стол.

Батчук си добави захар и го последва, разбърквайки кафето с малка сребърна лъжичка. Той остана прав известно време, сякаш за да напомни на дядя Гурджиев за по-високото си положение. Очевидно след това промени решението си, защото не продължи разговора, докато не заобиколи дивана и не се настани срещу възрастния мъж.

— Знаеш ли защо Арсов се интересува от внучката ти?

За миг изглеждаше, че дядя Гурджиев се стресна, дори изплаши. След това възвърна хладнокръвието си.

— Не и не ме интересува.

— Твърде много й се доверяваш.

Дядя Гурджиев не отговори. Той се зачуди дали това твърдение на Батчук е предупреждение или признание, че му завижда. Старецът реши, че може да е и едното, и другото или пък и двете. Както многократно се бе убеждавал, беше невъзможно да разбереш какво мисли Батчук. Дядя Гурджиев си спомни филмче, което беше гледал, за сафари със слонове в Раджастан, Индия. Пред хората, седящи върху слона, не се виждаше нищо друго, освен море от висока трева, докато изведнъж, за едно мигване на окото, от нищото се появи тигър. Той се втурна право към слона, скочи върху главата му и рани водача. От тигрите не се очаква да нападат слонове, но за разлика от другите големи котки те са точно толкова непредсказуеми, колкото са и смъртоносни. В съзнанието си дядя Гурджиев оприличаваше Батчук на тигър.

— Ориел Йовович, моля те. Вярата е нещо абсолютно — човек или се доверява на някого, или не го прави. Няма средно положение.

Батчук се замисли върху думите му, докато отпиваше от кафето си.

— Аз не се доверявам на никого, а и защо да го правя? Хората са ме лъгали по какви ли не начини. Понякога имам чувството, че сякаш някаква награда чака всеки, който може да ме измами.

Дядя Гурджиев знаеше, че това е абсурдно, но също така бе наясно, че е единственият начин за Батчук да изпусне парата пред някого. Беше пряко свързано с въпроса за доверието, който в днешна Русия беше най-важният в съзнанието на всеки апаратчик.