Эрик Ластбадер - Кървав сняг

Извади дебел плик от кафява хартия и го отвори. Наклони го и изсипа от него три паспорта.

— Сега, когато си американка, малка моя, вече нямаш нужда от виза, за да влезеш в Украйна, но съм ти приготвил една, в случай че решиш отново да бъдеш рускиня.

— Благодаря ти, дядя Гурджиев.

Тя се наведе и започна да събира документите, но когато се готвеше да ги мушне отново в плика, старецът я спря, слагайки ръка върху ръцете й.

— Искам да ми отговориш на следния въпрос, малка моя: мислиш ли, че съм твърде стар, за да ти помогна повече от това, което вече направих?

— Не, съвсем не, дядя Гурджиев — Аника изглеждаше разтревожена, — просто аз…

Джак веднага съзря възможността и се възползва от нея.

— Онова, което Аника се опитва да каже, е, че аз имам нужда от малко помощ, за да открия някого тук, и тя не е сигурна дали трябва да ви помоли за това.

Дядя Гурджиев дръпна ръката си от ръцете на Аника и се облегна назад. Огледа Джак с проницателен, преценяващ поглед, изострен от десетилетията жизнен опит. По лицето му бавно плъзна усмивка, той вдигна показалец и го размаха в насмешливо, приятелско предупреждение.

— Виждам какво искате да направите, млади човече, не мислете, че не виждам, но… — той прониза въздуха с пръста си, — ако говорите сериозно, нека да чуя какво имате да казвате, защото съм сигурен, че моята Аника иска само да ме защити, макар истината да е, че никога досега не съм имал нужда от защитата й.

— Сега нещата са различни, дядя Гурджиев — възрази Аника.

— Тихо, дете! Остави младежът да говори на спокойствие и след това ще решим дали е дошъл на правилното място в Киев, хммм.

Джак се съсредоточи и се опита да не обръща внимание на никого, освен на стареца. Той се зачуди дали онова, което се готвеше да каже, беше нарушение на правилата за сигурност, като се имаше предвид коя е Аника и къде е работила. Но сега не можеше да промени нищо. За момента единственото, което можеше да направи, беше да продължава напред в мрака и да види какво ще се случи след това.

— Преди шест дни един мъж на име Лойд Бърнс бе убит на остров Капри край Неапол.

— Знам къде е остров Капри — рече дядя Гурджиев. — Може и да съм фалшификатор, но, бога ми, не съм простак. Всъщност може да се изненадате, но на младини бях нещо като учен, занимавах се с Рим. Прекарах две седмици на този величествен остров в опити да проследя втората половина от живота на Цезар. — Той махна с ръка ни Джак да продължи.

— Онова, което е важно, е, че Бърнс изобщо не е трябвало да бъде в Капри. По график е трябвало да бъде тук, в Киев. Всъщност той е бил в Киев допреди около десетина дни, когато е отлетял, без да съобщава на никого за това.

— И кой е този Лойд Бърнс, млади човече?

— Той беше важен американски сенатор.

Настъпи задушаваща тишина, каквато човек може да изпита само в най-забутаните ъгълчета на забравени библиотеки или отдавна погребани мощехранителници.

Дядя Гурджиев беше потънал в размишление с поглед, вперен в тавана.

— И така, човек би предположил, че вие също се занимавате с политика, господин Макклюр.

Възрастният мъж за пръв път се обръщаше към него по име.

— Може и така да се каже — отвърна Джак.

Дядя Гурджиев наведе глава и погледът му се съсредоточи върху лицето на Джак.

— Ако случаят е такъв — бавно и с равен глас рече той, — защо сте тук? Защо не сте в Капри?

— Искам да говоря с последния човек, с когото сенатор Бърнс се е срещнал, преди да напусне Киев.

— И за това ви трябва моята помощ?

— Разполагам само с едно име. Всъщност с инициал и фамилия — К. Рочев.

— Рочев, Рочев.

Старецът затвори очи и продължи да повтаря името, сякаш искаше да го усети с върха на езика си. След това бавно отвори очи с лукаво, змийско изражение.

— Познавах един Осип Рочев, но не съм го виждал от много отдавна.

— Той в Киев ли е? — попита Джак.

— Може и още да е тук — сви рамене дядя Гурджиев. — Но не се съмнявам, че в Киев има много хора, които се казват К. Рочев. В края на краищата това не е толкова рядко срещано име. Освен това този мъж може и изобщо да не е жител на Киев.

Около възрастния мъж сякаш се събираше някакъв заплашителен мрак, някакво натрупване на енергия, която се стичаше като лепило или мастило и напомняше какво е представлявал този мъж в разцвета на силите си, когато тялото му е било здраво и мускулесто. Нещо в него се бе променило в мига, в който Джак бе споменал Рочев. Добродушното веселие беше изчезнало, заменено от предпазливостта на професионалния фалшификатор, независимо че Джак беше доведен тук от Аника или пък може би точно поради тази причина. Все пак едно беше ясно — възрастният мъж знаеше много повече за Рочев, отколкото показваше. Джак се запита какво ли го спираше да говори и защо просто направо не беше излъгал и не беше казал, че името му е непознато.