Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— И нищо не ми каза?

— Беше ми приятно — засмя се тя и го целуна. — Струваше ми се страхотно романтично! Освен това… Не исках да ти развалям удоволствието…

— А пък аз се мислех за голям умник!

Видяла разочарованото изражение на лицето му, тя отново избухна в смях.

— Не е било нужно да използваш значката си. Хората помнят такива неща, особено пък в университета…

Той изсумтя, а тя беше сигурна, че съветът й завинаги ще бъде запечатан в забележителната му памет.

— Мъжете са толкова суетни — въздъхна с усмивка тя. — Въобразяват си, че светът се върти около тях и могат да контролират тайните на живота…

— Никога не съм искал подобно нещо.

Аманда сложи ръце на гърдите му, наведе се и прошепна:

— А ти какво искаш да контролираш?

— Защо трябва да искам подобно нещо?

— Защото това е най-възбуждащото нещо в живота на мъжете, мили мой. И най-страховитото…

— А жените от какво се плашат?

— Много просто — отвърна тя. — От старостта.

— Шегуваш се.

— С това нещо никоя жена не може да се шегува.

— На мен пък дори през ум не ми е минавало…

— При мъжете е друго. Вие стареете незабележимо, но едновременно с това винаги можете да разчитате на нежността на някоя млада жена… — Вдигна глава и попита: — А какво става с нас?

Улф помисли за баща си, ръцете му несъзнателно докоснаха стегнатото й тяло, гладката като коприна кожа и твърдите като на двадесетгодишно момиче гърди.

— Ти обаче няма за какво да се тревожиш — промърмори той. — Старостта те е забравила…

— Старостта не забравя никого — въздъхна тя и преплете пръсти с неговите. — Аз вече не съм млада… Понякога заставам пред огледалото и просто усещам как годините се оттичат като пълноводна река… Иска ми се да протегна ръка и да ги задържа… — Засмя се и притисна лице в рамото му.

— Не можеш да го направиш, Панда — погали косата й Улф. — Никой не може…

— Така е — промърмори тя. — Но въпреки това… Понякога страшно много ми се иска да съм млада!

— Може би ти трябва връзка с някой млад и пламенен мъж.

— Но аз вече я имам.

— Глупости, аз съм с три години по-голям от теб…

Показалецът й пробяга по брадичката му.

— Изглеждаш толкова млад, Улф! — дрезгаво прошепна тя. — Най-много на тридесет…

— Това е смешно, Панда! Никой не може да бъде пощаден от времето. Бъди щастлива, че те има… Преди триста години на тази възраст отдавна да си умряла…

— Ето това вече се нарича успокоение! — промърмори тя и клепките й погъделичкаха кожата на гърдите му. — Все пак би било страхотно, ако човек може да остане завинаги млад, нали? — притисна се до него и се сгуши в прегръдката му. — А сега казвай защо се отказа от съня и дойде да ме видиш.

— Не искам да спя.

— Искаш да говориш…

Той замълча. Белите носещи колони се размиваха в сенките на тавана. Прозорците бяха затворени и грохотът на уличното движение беше снижен до нивото на кавга в съседния апартамент.

— Какво правя с живота си, Панда?

Ръката й легна върху гърдите му.

— Какъв отговор искаш? — попита. — Житейски или философски?

— Нито единия, нито другия — въздъхна Улф. — Май имам нужда от метафизически отговор…

— Тогава си го намери сам — поклати глава тя. — Метафизиката е твоя специалност…

Знаеше какво има предвид. Беше й разказвал много неща за дядо си и тя отдавна знаеше, че ранното му възпитание действително е било близко до метафизиката… Разбира се, подобна връзка не би открил никой от учените в Колумбийския университет. Проблемът беше там, че тя не знаеше всичко. Дори родителите му не го знаеха…

— Нещата в живота се случват по определен начин — бавно промълви той, сякаш се опитваше да преведе на английски словото на неразбираем език. — За всичко си има начин… За растежа на дървото, за течението на реката, за падането на изсъхналото листо… И когато видиш, че листото е изсъхнало в разгара на лятото, веднага разбираш, че нещо не е наред, че нещо липсва…

Дишаше бавно и дълбоко, Аманда изведнъж разбра, че това, което казва, има огромно значение за него.

— Имам чувството, че… как да го кажа… че нещо расте и се оформя извън обичайния си сезон…

— Знаеш ли какво е то? — попита тя, усети как думите засядат в гърлото му, стисна ръката му и побърза да добави: — Ако искаш моето мнение, тук не става въпрос за метафизика. Нещо те безпокои. И това нещо е толкова дълбоко, че инстинктивно си дошъл да ме потърсиш в университета. Сексът беше страхотен, но тук той няма нищо общо… — Притисна се до него и попита: — Пак ли Бретхард?