Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— „Тошин Куро Косай“ — Обществото на „Черният кинжал“ — отново те приветства в своите редици, Сума-сан — промълви тържествено Нишитцу и остави чашата си.

Сума сведе глава сантиметър по-ниско от поклона на Нишитцу и това беше напълно достатъчно.

— Ти ме повика и аз дойдох — простичко отвърна той. — Значи нещо се е случило.

— Наистина е така.

Нима страничен човек може да подозира силата, която се крие зад тези на пръв поглед невинни слова, запита се Нишитцу. Нима някой може да допусне, че от храма на „Тошин Куро Косай“ се простират пипалата на огромна власт и се обвиват около хора и събития по петте континента на глобуса?

Не, никой не би повярвал и именно в това се крие нашата огромна сила. Никой не ни се бърка и никой не може да ни устои.

Но времената се променят дори и за нас. Някога разполагахме с години, за да изковем плана, който щеше да ни даде силата и влиянието над обикновените смъртни. Години, надвишаващи многократно продължителността на човешкия живот.

Но днес времето се превръща в ограничителен фактор и ни подгонва с камшика си като всички останали. Последиците са страшни. Изведнъж разбираме, че мечтите ни, търпеливо изграждани в мрака на безвремието, попадат под заплахата да се превърнат в прах като всичко останало на този свят…

Естествено, тези разсъждения не бяха предназначени за ушите на Сума.

— По всичко личи, че се налага да се възползваме от твоите умения, Сума-сан — промълви на глас Нишитцу. — В Америка…

Във въздуха се появи леко жужене, сякаш над главите им забръмчаха цикади. Но през зимата насекоми нямаше. След секунда Нишитцу осъзна, че това жужене се излъчва от тялото на Сума.

— Достатъчно е само да го поискаш — отвърна той.

— Задачата е сложна и вероятно ще отнеме няколко месеца.

— Още по-добре — отвърна Сума, в очите му проблесна дълбоко задоволство.

— Но има и една подробност — каза Нишитцу. — Ще трябва да работиш съвместно с наш агент, който вече е внедрен на място.

Сума се намръщи:

— Това не е сред методите, които предпочитам…

— Времето диктува и методите — твърдо отговори Нишитцу. — Ние трябва да се адаптираме според неговите изисквания. Както върбата се адаптира към промяната на годишните времена.

— Хай! — поклони се Сума. — Разбирам.

— Искрено се надявам да е така, защото над главите ни се трупат буреносни облаци — кимна Нишитцу. — Обстоятелства извън контрол ни принуждават да навлезем в последната фаза на широко мащабна операция и всяка наша стъпка ще бъде от решаващо значение.

— Няма да те подведа, Нишитцу-сан.

— Дори за миг не допускам подобно нещо — отвърна Нишитцу и задържа очи върху сведената глава на събеседника си.

Лорънс Моравия лежеше върху килим, чиято цена надхвърляше годишната заплата на добре платен държавен служител. Беше доволен от този факт, защото го разглеждаше като символ, като още едно доказателство за личното си превъзходство над себеподобните. Беше милиардер, част от усилията му бяха насочени към събиране на подобни уникални произведения на изкуството, както и към подпомагане на онези, които ги създават.

Състоянието си беше натрупал сам и вероятно затова си даваше сметка, че притежанието на толкова много пари неизбежно води до уединение, до излизане от пълноводния поток на всекидневния живот. Защото хората — грозни или красиви, верни или вероломни, неизменно бяха привличани от парите му, налитаха на тях като мухи на мед… Вероятно не бяха в състояние да реагират по друг начин, богатството ги караше да действат по определени, предварително закодирани в съзнанието им методи — като опитните кучета на Павлов…

Беше се справил успешно с тези акули, успешно се справяше и с изменчивите условия на своя бизнес, свързан със строителство и покупко-продажби на недвижима собственост. Единствен от едрите нюйоркски предприемачи Лорънс Моравия беше успял да предвиди застоя в бизнеса с недвижими имоти, който настъпи в началото на деветдесетте години. При това го предвиди още в средата на осемдесетте, когато бизнесът процъфтяваше и всички се хвърляха да правят пари. „Няма вечен купон“, беше му казал човекът, който преди години го въвеждаше в правилата на пората, и Моравия добре запомни това. Благодарение на този факт започна да отделя значителни средства от милионите, предназначени за жилищно строителство, и мъдро ги влагаше в други начинания.

Ето защо днес, когато повечето предприемачи се бореха за оцеляване, а немалко от тях обявиха несъстоятелност, Лорънс Моравия продължаваше да прави пари.