Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Този отдел беше създаден по настояването на главния комисар Хейс Уокър Джонсън, в състава му влязоха опитни специалисти с дълъг стаж в полицията, който, получили почти веднага прякора „Прилепите“, имаха задачата да подпомагат и насочват изключителния нюх на Улф по отношение на убийците психопати.

— Улф попадна за пръв път в полезрението на комисаря, когато разкри заплетен случай, свързан с убийството на две проститутки — майка и дъщеря. Макар и извършено по особено жесток начин, то едва ли щеше да развълнува претрупаните с работа детективи в управлението, ако не беше последвано и от убийството на турист на възраст горе-долу колкото нещастната дъщеря… В град като Ню Йорк проститутките бяха просто част от декора и никой не им обръщаше внимание, но при туристите работата беше друга — те все пак бяха източник на доходи за част от състоятелните му граждани. Именно тези граждани, загрижени за имиджа и доходите си, вдигнаха шум до Бога, настоявайки за решителни мерки. В пресата се появиха гневни изказвания, както и опасения, че престъпността скоро ще доведе Ню Йорк до статута на западнало населено място от Третия свят… Последва спешно заседание в Главното управление на полицията, ръководено лично от Хейс Уокър Джонсън. Фактът, че беше главен комисар на Ню Йорк — а до този пост рядко достигаха чернокожи, — правеше Джонсън особено чувствителен към кампаниите в печата. Улф пък разбра, че случаят с убийството на туриста и проститутките става задача номер едно.

Бедата беше там, че никой нямаше представа къде трябва да се търси убиецът. Улф прекара цял ден на местопрестъплението, после се оттегли в леглото си и започна да мисли. Зад прозореца на спалнята блестяха светлините на небостъргачите, които в този град заместваха звездите. Но очите му виждаха съвсем други неща. В главата му се появи особено сияние, от него се излъчваше топлина. Беше яркочервено и прозрачно, в дъното играеха светлини и сенки, очертаваха се неясни образи. Сред тях бавно започна да се оформя лицето на убиеца, зловонният му дъх, дори гласът му…

Никога не би могъл да опише този процес, още по-малко пък да му даде смислено обяснение. Но седемдесет и два часа по-късно убиецът беше заловен и направи пълни самопризнания. Макар да работеше от дълги години в полицията и да беше стигнал чин лейтенант, Улф едва тогава разбра какво значи да попаднеш във фокуса на средствата за масова информация. Серия от телевизионни интервюта и публикации в печата го направиха известен на всеки жител в града, успешно разрешеният случай донесе и на Уокър популярността, от която се нуждаеше. Комисарят трябваше да направи нещо за своя герой и това нещо беше създаването на Специалния отдел за разследване на тежки престъпления. Честно казано, назначаването на Улф за шеф на този отдел беше и израз на личната благодарност на Уокър…

Докато се занимаваше с подбора на кадрите и техническото оборудване, Улф имаше време да се замисли и за необичайния си талант. Не му беше особено трудно да стигне до заключението, че това качество му беше вродено и само е чакало поле за изява. Приклекнал върху покрива в очакване на жертвата си, той приличаше на някоя от онези скулптурни фигури, които охраняват парадните входове на заможните граждани в района на Уест Сайд, свитото му тяло почти се сливаше с мръсната сивота. Наближаваше четири сутринта — времето, в което градът сякаш се обезцветяваше; времето, в което се осъществяваха срещите му с нарушителите на закона времето на инстинктите…

Дежурството му нямаше да приключи, преди да притисне своя човек. Другата възможност беше един от двамата да падне мъртъв. Дали тази решителност не беше остатък от детските игри на криеница, в които неизменно беше излизал победител? Улф нямаше отговор на този въпрос… Намираше се на ръба на Ел Барио — гнойната язва на града, която напомняше повече за Калкута, отколкото за средище на култура и цивилизация като Ню Йорк, разполагащо с такива забележителности като „Блумингсдейл“ и катедралата „Сейнт Патрик“…

От небето започна да пада мръсотия. При нормални климатични условия това несъмнено щяха да се окажат снежинки, но тук, в Ню Йорк, те не бяха нищо повече от сиви, напоени с най-различни отрови капчици влага, които бързо се разпадаха при контакта си с желязото и износения асфалт.

На тротоара под него не се случваше нищо особено. Виеха сирени, които бързо заглъхваха из съседните пресечки. Ръмжаха и лаеха бездомни кучета, ровещи за храна из камарите отпадъци. Тук-там горяха кофи за боклук, около тях се мяркаха неясните фигури на бездомници с неизменните колички, с които пренасяха имуществото си. Зад боклука се виждаше нещо като лагер от картонени палатки — бездомниците си бяха отвоювали част от територията на тротоара, за да го превърнат в свой постоянен дом. Старец с болезнено бели боси крака внимателно си пробиваше път сред купчината натрошени стъкла, която маркираше границата на резервата. Пред него изскочи огромен плъх, той се спря и изстреля гъста храчка. Плъхът отскочи назад и изчезна сред боклуците. Точно под знака за забранено паркиране боботеше моторът на черен понтиак, очевидно сглобяван от захвърлени части. До отсрещния тротоар беше паркирано очукано шеви с изрисувани пламъци върху вратите. Шофьорът му включи на скорости и колата с рев се понесе към пресечката, оставяйки след себе си допълнителна порция задушлив дим.