Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Естествено на даден етап започнаха да се проявяват и страничните ефекти от действието на „Фактор 1“ — сърдечни удари, диабет, бъбречна недостатъчност, странна деформация на ръцете и лицето на пациента, водеща до пълно обезобразяване… Екипът от учени енергично се зае с тяхното туширане, прибягвайки до принципно нов начин за производство на хормона.

Торнбърг пристъпи в хладното преддверие на клиниката, стерилно чисто и блестящо от мрамор и стъкло. Носът му моментално улови миризмата на смъртта. Сладникава и тежка, тя проникваше навсякъде, беше по-лоша дори от промишления смог над голям град. Миризма на полесражение…

Забеляза как ноздрите на Тифани потрепват и се разширяват, а перфектните й гърди започват учестено да се надигат и отпускат.

— Снощи сънувах тази клиника — промълви тя. — Винаги я сънувам, когато ни предстои да пътуваме до тук… Какво според теб може да означава това?

— Нямам представа — сви рамене Торнбърг и кимна към хората от охраната, настанили се на висок дървен подиум, който наподобяваше крепостна стена. Те го познаваха добре не само защото често се появяваше тук, а и защото ги беше подбрал лично, сред стотици кандидати. — Какво по-точно си сънувала?

— Бях гола — въздъхна Тифани. — Когато сънувам тази клиника, винаги съм гола… Двама мъже с бели престилки ми направиха някаква инжекция и се превърнах в жаба… Голяма зелена жаба, която квака върху необичайна по размери лилия…

— Това ли е всичко? — промърмори Торнбърг, хвана ръката й и я побутна към асансьора, чиито врати автоматично се разтвориха. Поела пътниците, машината плавно потегли надолу, към подземните етажи на „Грийн Бранчиз“, изсечени в скалната утроба на Вирджиния.

— Не — отвърна Тифани. — И ти беше там… Хлапак с розова кожа и кльощави крака… Видях те и езикът изскочи от устата ми. Знаеш какви са езиците на жабите — дълги и тънки като на змия… Улових един комар и го изядох. Току-що те беше ухапал и на практика аз пиех твоята кръв… Запитах се дали не съм се превърнала в месоядно животно… — Тифани беше заклета вегетарианка. — Не беше приятен сън… Всъщност, когато сънувам това място, винаги преживявам кошмар…

— Съжалявам — промърмори Торнбърг и успокоително потупа изящната й ръка. — Ще свършим още преди да си се усетила… — Пред кабината се появи жена в бяла престилка: — А, доктор Шепърд… Навреме, както винаги.

Доктор Шепърд се усмихна. Беше слаба и жилава, с прекалено много лак по косата и недостатъчно грим. Светлите очи гледаха спокойно и професионално, скрити зад очила с метални рамки. Бяха очи на човек, свикнал от най-ранна възраст да наблюдава и запомня всичко около себе си.

— Прекрасно знаете, че алармената система ни предупреждава за пристигането ви, господин Конрад — отвърна тя. — Винаги сме готови за вас и за нашия пациент… — обърна се към съпругата му и попита: — Как се чувствате днес, Тифани?

— Добре, благодаря.

— Имате ли коремни болки, бодежи в гърдите, стомашно запичане? Нормално ли уринирате?

— Както винаги.

— Отлично — кимна доктор Пепърд и обви ръка около раменете й. — Елате сега да ви хвърлим един поглед…

— Нали няма да се превърна в жаба? — попита с усмивка на уста Тифани. — Сънувах, че съм жаба и пия човешка кръв…

— Това не е повод за безпокойство — отвърна доктор Шепърд. — Просто означава, че се нагаждате към диетата, на която ви подлагаме… Вече хапвате и по малко месо.

— Така ли? Не може да бъде! Аз не понасям месо!

Доктор Шепърд побутна Тифани към покритата с бяла хартия маса за прегледи и хвърли кратък поглед по посока на Конрад.

— Съблечете се да ви прегледам, Тифани.

— Добре, докторе.

Тифани започна да сваля дрехите си с методична последователност. Акуратно ги сгъваше и ги слагаше на стола до себе си. Скоро остана чисто гола и легна на масата, без да чака покана.

Доктор Шепърд щипна кожата от вътрешната страна на бедрото й и леко я разтърка между пръстите си.

— Отлично — промърмори тя. — Еластичност и цвят безупречни, липсата на подкожна мазнина е направо забележителна…

Отвори бележник с кожени корици и започна да записва резултатите от прегледа. Напълни с кръв три малки епруветки, залепи им етикети и ги сложи на металната лавица до масата, после направи още няколко непонятни за Торнбърг процедури. Няколко минути по-късно приключи, усмихна се на Тифани и извърна глава към Торнбърг:

— Бихте ли дошли замалко е мен?

Мълчаливо го поведе по коридора, бутна вратата в дъното и влезе в една от трите дузини лаборатории на клиниката „Грийн Бранчиз“. Пристъпи към редицата мощни компютри до стената и включи някаква програма. Пред очите на Торнбърг се появи сложна плетеница, цветовете бяха ярки и наситени, сякаш бяха жив организъм, а не компютърна симулация.