Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Опъва лъка с цялата си сила и в същия миг вижда дядо си — млад и жизнен, да изкачва въжената стълбица. Не го поглежда, цялото му внимание е насочено към изкачването, защото стъпалата са направени от остри стрели…

Най-сетне достига върха и вдига ръка. Улф пуска тетивата. Стрелата се понася към теменуженото небе. Белия лък я изчаква да се изравни с него, хваща се за долния й край и изчезва заедно с нея.

Улф раздвижва крака и застава точно под дупката. Вижда как дядо му стремително се смалява в небесната шир, точно като сокола от приказката. Издига се все по-високо и по-високо, най-накрая изчезва…

В същия миг изчезва и големият ловджийски лък. В главата на Улф отеква гласът на дядо му:

Тясна е пътеката към живота, опасни са мостовете по нея. Малцина са онези, които могат да я преодолеят.

— Улф?

Той примигна и вдигна глава към загриженото лице на Шика.

— Добре ли си?

Учуди се на въпроса й, после изведнъж си даде сметка, че трепери, а по бузите му се търкалят сълзи… Отново си спомни за Белия лък, за огромното му желание да предаде на внука си всичко, което знае, да го накара да поеме по трудните метафизични пътеки на собственото си съществувание… Видя сбръчканото му лице, украсено с две огромни блестящи очи, отново чу думите му: Ти успя да осъществиш това пътуване не благодарение на моята помощ, а на това, което се крие в душата ти… Трябва да го опознаеш, Улф… Един ден ще ти потрябва… Оказа се, че старият шаман е знаел какво ще му се случи, беше надникнал в бъдещето… А Улф наистина беше опознал това, което се крие в душата му… Но тогава все още беше твърде млад, за да го приеме, твърде уплашен от безграничната му мощ… Имаше чувството, че е заспал непробудно в деня, в който умря дядо му…

— Глупаво беше да преследваш Сума — поклати глава Шика. — Без моята помощ той лесно би могъл да те убие…

Улф я гледаше така, сякаш не беше чул нито дума. Тръпките напуснаха тялото му без следа, имаше чувството, че се пробужда от тежък кошмар.

Стана и почувства как се раздвижва кръвта му. Почувства и още нещо, много по-силно и величествено…

— Разбирам — тихо промълви той.

— Какво разбираш?

— Разбирам защо си тук, защо иска да ме унищожи „Черният кинжал“… Разбирам всичко.

Когато Торнбърг Конрад III посещаваше клиниката „Грийн Бранчиз“ в околностите на Арлингтън, Вирджиния, той вземаше и жена си Тифани.

Само в „Грийн Бранчиз“ и никъде другаде той чувстваше хода на времето, даваше си сметка с каква незначителна част от живота разполага. Идваше тук три пъти седмично, визитите му се пазеха в строга тайна. Но случайният наблюдател, би ги приел за напълно естествени, тъй като мъж на годините на Торнбърг би трябвало да се подлага на чести изследвания, особено при активния живот, който водеше. И не би бил далеч от истината.

Но този пациент не се подлагаше на изследвания за обичайните болести на хората в напреднала възраст — атеросклероза, високо кръвно налягане, подагра… Докторите му правеха ЕКГ и ЕЕГ Не за да търсят признаците на старостта, а по-скоро обратното.

Всъщност Торнбърг беше собственик на клиниката. Купи я преди петнадесет години, когато тя беше беден научноизследователски институт за борба с рака, разчитащ на мизерен държавен бюджет и епизодични частни дарения. За нещастие директорът на този институт беше добър учен, но слаб политик и даренията никога не бяха достатъчни.

След като Торнбърг купи клиниката, той лично се зае да прегледа служебните досиета на лекарите и научните работници. Едни освободи веднага, други останаха при строго определени условия. След това издири и привлече на работа най-добрите специалисти в областта на биомедицината, разделяйки ги в три основни направления — ендокринология, геронтология и генетика. Задачата, която им постави, беше проста и ясна: да се удължи и поддържа животът на Торнбърг Конрад III.

Средствата за изпълнението на тази задача бяха неограничени, но това съвсем не означаваше, че Торнбърг е готов да хвърля пари на вятъра. Отдавна освободил се от илюзорната надежда за „вечна младост“, той притежаваше задълбочени познания във всички области на биомедицината и умело отделяше зърното от плявата. В резултат екипът от специалисти в „Грийн Бранчиз“ се превърна в наистина водеща сила в областта си.

От известно време насам учените бяха ангажирани с изследване на един лабораторно синтезиран хормон на растежа, който бяха нарекли „Фактор 1“ и който действаше на принципа на инсулина. Сложен по състав протеин, той атакуваше по изключително благоприятен начин както мускулната маса, така и вътрешните органи, елиминирайки почти напълно пораженията на старостта. Първоначалните и все още предварителни резултати сочеха, че след шестмесечно лечение с този синтетичен хормон биологичният часовник на пациента не само спира, но и започва да върви в обратна посока. В крайна сметка се получаваше смайващ ефект на подмладяване, някъде от порядъка на двадесет години.