Эрик Ластбадер - Документът Катей

Шина видя човека, който изскочи от близкия вход и се насочи към колата, пръстите му се отпуснаха. На лицето му се появи лека усмивка. Грубостите на Масаши бяха забравени, сладостта на елегантното отмъщение докосна обонянието му като рядък и скъп парфюм.

Шофьорът отвори задната врата пред мъжа, съгласно предварително получените инструкции. Човекът се наведе и седна редом с Шина. Миг по-късно колата изчезна в оживения обеден трафик.

— Както вече казах по време на телефонния ни разговор, аз съм изцяло на ваше разположение — започна Шина, на лицето му се появи любезна усмивка.

— Ще идем в чайната — едно много уютно и уединено заведение. Там ще пийнем чай и ще хапнем оризови сладкиши. След което ще ми обясните с какво мога да ви бъда полезен.

— Много мило от ваша страна, Шина-сан — отвърна мъжът. — Убеден съм, че ще стигнем до едно взаимноизгодно споразумение — размърда се да се намести по-удобно и слънцето освети чертите на лицето му.

Човекът беше Жожи Таки.

В 8:22 часа сутринта Лилиан влезе в телефонна кабина на М-стрийт в Джорджтаун. Избра един местен номер, изчака прещракването и продължителния сигнал на включения компютър. После набра десетината цифри на международен номер, който беше запомнила наизуст.

Насреща вдигнаха при третото позвъняване. Акцентът беше подчертано парижки. Лилиан се представи, без да съобщава името си.

— Трябва да говоря с него — обяви тя на безупречен френски език.

— Няма го — отвърна мъжът оттатък океана.

— Тогава го намерете! — повиши тон Лилиан, погледна номера на кабината и бързо го продиктува: — Ще чакам тук десет минути, кажете му да ми се обади!

— Ще видя какво може да се направи, мадам…

Тя прекъсна разговора, после веднага вдигна слушалката, като внимаваше да не изпусне бутончето нагоре. Очите й пробягваха по минувачите, устата й изричаше по някоя незначителна дума в мъртвата мембрана.

Направи опит да използва чакането за успокоение на нервите си. Но не успя. Мислеше единствено за Майкъл, тръгнал в неизвестна посока, към огромни опасности. Това й дойде твърде много, особено след смъртта на Филип и отвличането на Одри. Стисна клепачи, за да прогони сълзите, които напираха под тях.

Точно девет минути по-късно телефонът иззвъня. Лилиан стреснато подскочи, сърцето й пропусна един такт. Пръстът й се отмести от копчето.

— Ало? — попита на френски тя.

— Бонжур, мадам — гласът насреща беше овладян и култивиран, за разлика от първия, този несъмнено не принадлежеше на французин. — Как се чувствате?

— Чувствам се ужасно! — призна глухо Лилиан.

— Така и очаквах — отвърна мъжът. — Нямате колебания, нали?

— Мисля само за опасността — въздъхна Лилиан.

— Което означава, че сте жива — поясни гласът.

— Чувството за опасност винаги ни прави по-живи.

— Колко е часът там, при вас? Никога не мога да го изчисля правилно.

— Малко след четири следобед. Защо?

— Скоро ще се приберете у дома, при жена си — каза Лилиан. — Трябва да си представя ясно картината, понякога това ми помага да потискам неприятните емоции.

— Нищо няма да се случи, Лилиан.

— На вас — въздъхна тя. — Отстрани винаги е лесно…

— От моя гледна точка никога нищо не е лесно — възрази гласът. — Искам никога да не забравяте това.

Очите на Лилиан механично следяха автомобилния поток зад стъклото на кабината. Вече беше започнала да се дистанцира от гъмжилото на живота.

— Кога ще го получите? — бръмна гласът в ухото й.

— Утре вечер — „Защо така силно блъска сърцето й?“ — Но за да стигне до вас, ще бъде необходимо повече време… — „Дали защото знае колко опасен е този мъж? Не за нея самата, разбира се. За другите.“

— Вие ще се погрижите за това — меко рече гласът. — Имам ви пълно доверие. Що се отнася до останалото, мога да ви уверя най-тържествено, че нямам нищо общо със смъртта на вашия съпруг.

— А чухте ли нещо за Одри?

— Страхувам се, че не съм. Отвличането й продължава да е загадка за мен, също както и убийството на Филип.

За момент й се стори, че слуша Джонас. Всъщност този мъж оттатък океана имаше много общи неща с Джонас. Лилиан облегна пламналото си чело на стъклото.

— Уморена съм — промълви тя. — Ужасно съм уморена.

— Нещата вървят към своя край — каза гласът. — След три дни ще се видим и всичко ще свърши. Завинаги.

— А децата ми?

— Ще използвам цялата си власт, за да им осигуря безопасност. Ще бъда като Бог, протегнал ръка над тях.

— Значи да ви доверя съдбата си, така ли?